Битката за Лабиринта

— Хей! — обади се едно чудовище от трибуните. — Свършвайте с приказките и започвайте двубоя!

Останалите също се разкрещяха.

— За да се докажа — рече Етан. — Това е единственият начин да ме приемат.

И след тези думи нападна. Мечовете ни се сблъскаха и тълпата изрева. Не беше правилно. Не исках да се бия за развлечение на шайка чудовища, но Етан Накамура не ми оставяше друг избор.

Притисна ме бързо. Беше доста добър. Не помнех да е бил в лагера, но си личеше, че е тренирал фехтовка. Парира удара ми и едва не ме събори с щита си, в последния миг успях да отскоча. Замахна. Претърколих се встрани. Разменихме още няколко удара, изучавахме се. Стремях се да го атакувам откъм сляпата страна, но той явно беше свикнал да се дуелира с едно око и се пазеше.

— Кръв! — крещяха чудовищата.

Противникът ми хвърли поглед към трибуните. Това беше слабото му място. Искаше да ги впечатли, а аз — не.

Той нададе гневен боен вик и се нахвърли срещу мен. Парирах и отстъпих, принуждавайки го да ме преследва.

— Страхливец! — изкрещя Антей. — Хайде, бий се!

Етан ме пресира, но за мен не беше проблем да се защитавам, макар че не разполагах с щит. Той беше екипиран с тежка броня и щит и бързо щеше да се измори. Аз бях по-уязвим, но в същото време и по-лек, и по-бърз. Тълпата пощуря, чудовищата крещяха недоволно и ни замеряха с камъни. Дуелирахме се вече пет минути, а все още нямаше кръв.

Накрая Етан допусна грешка. Опита се да ме наръга в корема, но аз блокирах удара и рязко завъртях меча си. Неговият падна на земята. Не му позволих да се съвземе и го халосах с ръкохватката по шлема. В случая тежката му броня не му помогна, а направо го повлече към земята. Той се строполи по гръб, замаен и изтощен. Допрях върха на меча си в гърдите му.

— Хайде, приключвай — простена Етан.

Вдигнах глава към Антей. Червеното му лице беше разкривено в смръщена гримаса, той протегна юмрук с наведен надолу палец.

— Друг път! — измърморих аз и прибрах меча.

— Не се прави на идиот — изстена Етан. — И двамата ще ни убият.

Протегнах му ръка и той неохотно я пое. Помогнах му да се изправи.

— Досега никой не се е осмелявал да осквернява игрите! — изрева Антей. — И на двама ви ще отсека главите в чест на Посейдон!

Погледнах Етан.

— Отвори ли ти се възможност, бягай.

След това се обърнах към Антей.

— Защо не слезеш да се изправиш срещу мен? Щом смяташ, че си любимец на татко, ела и го докажи!

Чудовищата по трибуните се размърдаха. Антей се огледа и явно си даде сметка, че не му бях оставил избор. Нямаше как да откаже, без да изглежда като страхливец.

— Аз съм най-великият борец на света, момче — предупреди ме той. — Участвал съм още в първия панкратион.

— Панкратион? — повторих неразбиращо аз.

— Двубой до смърт — обади се Етан. — Няма правила, в него всичко е позволено. Един от олимпийските спортове.

— Благодаря за обяснението — измърморих аз.

— Пак заповядай.

Рейчъл ме гледаше с ококорени очи. Анабет многозначително поклати глава, лестригонът все още държеше ръката си върху устата й.

Вдигнах меч към Антей:

— Победителят получава всичко! Ако спечеля, ще ни пуснеш да си тръгнем. Ако загубя, умираме. Закълни се в реката Стикс!

Антей се разсмя.

— Бързо ще ти видя сметката. Заклевам се!

Той скочи от ложата на арената.

— Късмет! — пожела ми Етан. — Ще ти трябва.

Той побърза да се отдръпне.

Антей изпука пръстите на ръцете си:

— Избери си оръжие.

— Ще си остана с меча. А ти?

Той протегна огромните си ръце и размърда пръсти.

— Нищо друго не ми трябва. Люк, ти ще си съдията на нашия двубой!

— С удоволствие — усмихна се Люк.

Антей се спусна срещу мен. Претърколих се между краката му и забих меча в бедрото му.

— Аааа! — изръмжа той. Само че вместо да рукне кръв, от раната потече струйка пясък, все едно бях пробол пясъчен часовник. Посипа се по земята, от която изведнъж се надигна пръст и покри крака му като гипс. Когато се свлече, раната беше изчезнала.

Антей атакува отново. За щастие имах известен опит в двубоите с великани. Този път отстъпих настрани и забих меча си под мишницата му. Въртоп потъна чак до дръжката и това беше добрата новина. Лошата беше, че когато Антей се завъртя, мечът се измъкна от ръката ми и аз политнах в другия край на арената без оръжие.

Великанът изрева от болка. Очаквах да се стопи пред очите ми. Никое чудовище не би могло да оцелее след такъв удар. Острието от божествен бронз би трябвало да го унищожи. Но Антей сграбчи ръкохватката, измъкна меча и го хвърли зад гърба си. От раната се посипа пясък, но от земята отново се надигна пръст и покри цялото му тяло чак до шията. Когато пръстта падна обратно, великанът си беше жив и невредим.

— Сега вече виждаш ли защо никога не губя, момче? — извика тържествуващо той. — Ела да те смачкам! Ще го направя бързо, обещавам.

Антей препречваше пътя към меча ми. Отчаяно зашарих по арената с очи, търсейки някакъв изход, и за миг погледът ми се спря на Анабет.