Битката за Лабиринта

— Насам! — извика Рейчъл.

— И защо да те следваме? — попита троснато Анабет. Нали ти ни заведе право в капана!

— Просто натам беше пътят — отвърна Рейчъл. — А сега е насам. Хайде!

Анабет недоволно ни последва. Рейчъл като че ли много добре знаеше къде отива. Взимаше на скорост завоите и не се колебаеше на разклоненията. Веднъж ни заповяда да залегнем, проснахме се по корем и една огромна брадва изсвистя над нас. Продължихме напред, все едно нищо не се е случило.

Бързо се отказах от опитите да запомня колко пъти и къде точно завихме по нови коридори. По някое време спряхме да починем в просторна зала с размерите на физкултурен салон със стари мраморни колони, поддържащи тавана. Ослушах се напрегнато, но не се чуваше да ни преследват. Явно Люк и чудовищата му бяха изгубили следите ни в Лабиринта.

Едва сега осъзнах, че и Госпожа О’Лиъри я нямаше. Нямах представа кога беше изчезнала. Не знаех дали се е загубила, или се е спряла, за да се бие с чудовищата. Буца заседна в гърлото ми. Хрътката ни беше спасила, а аз дори не бях изчакал да видя идва ли след нас.

Етан се свлече на пода с тежка въздишка.

— Вие сте луди!

Свали шлема си. Лицето му лъщеше от пот.

Анабет ахна.

— Помня те! Ти беше в хижата на Хермес, при другите деца с неустановени родители.

Той я изгледа мрачно.

— А ти си Анабет. И аз те помня.

— Какво… какво е станало с окото ти?

Етан извърна глава, очевидно не желаеше да говори за това.

— Значи теб съм сънувал — рекох. — Теб са заловили хората на Люк, а не Нико.

— Кой е Нико?

— Няма значение — обади се Анабет. — Защо искаше да минеш на страната на лошите?

— Няма лоши и добри — озъби се той. — На боговете не им пука за нас. Защо да не…

— Защо да не се присъединиш към армия, която те праща на смъртоносен двубой само за забавление? — прекъсна го Анабет. — Да, и аз това се чудя.

Етан се изправи с мъка.

— Нямам намерение да споря с вас. Благодаря ви за помощта, но си тръгвам.

— Ела с нас при Дедал — предложих му. — След това ще си добре дошъл в лагера.

— Вярно сте луди, щом смятате, че Дедал ще ви помогне.

— Длъжен е — отсече Анабет. — Ще го накараме.

Етан изсумтя.

— Да бе! Успех!

Хванах го за ръката.

— Наистина ли искаш да тръгнеш пак сам из Лабиринта? Това е самоубийство!

В окото му пламтеше едва сдържана ярост. Превръзката на другото беше избледняла и оръфана по краищата, явно я носеше отдавна.

— Не биваше да ме оставяш жив, Джаксън. В тази война няма място за милост.

И хукна обратно в тъмния проход, от който бяхме дошли.

С Анабет и Рейчъл бяхме толкова уморени, че решихме да преспим в голямата зала. Събрах малко дърва и запалихме огън. По колоните, които се извисяваха край нас като дървета, затанцуваха сенки.

— Нещо не беше наред с Люк — измърмори Анабет, ръчкайки огъня с ножа си. — Направи ли ти впечатление как се държеше?

— Видя ми се в добро настроение — отвърнах. — Явно се забавляваше да гледа как на арената умират герои.

— Не е вярно! Имаше му нещо. Изглеждаше… притеснен. Заповяда на чудовищата да не ме убиват. Искаше да говори с мен.

— Да бе, да ти каже: „Здрасти, Анабет! Ела и седни тук, докато чудовищата ми разкъсат приятелите ти. Адски ще е забавно!“

— Невъзможен си! — изръмжа Анабет. Прибра ножа в канията и се обърна към Рейчъл. — И оттук накъде, Сакагавеа2?

Рейчъл не отговори веднага. След случилото се на арената беше странно притихнала. Дори не си правеше труда да отговаря на саркастичните забележки на Анабет. С върха на обгорена в огъня пръчка, рисуваше по пода чудовищата, които бяхме видели. Само с няколко движения на ръката успяваше да щрихира скитски дракон, който да изглежда като жив.

— Ще следваме пътя — отвърна накрая тя. — Светлинките по пода.

— Светлинките, които ни отведоха в капана? — попита Анабет.

— Остави я на мира, Анабет — обадих се аз. — Нали виждаш, че прави всичко по силите си.

Анабет се надигна.

— Огънят ще угасне. Ще отида да събера още дърва, докато вие двамата обсъждате бъдещите ни планове.

Тя изчезна ядосано в сенките.

Рейчъл рисуваше нова фигура — черен Антей, увиснал на вериги.

— Обикновено Анабет не се държи така — рекох. — Не знам какво й става.

Рейчъл вдигна вежди.

— Сигурен ли си, че не знаеш?

— Какво имаш предвид?

— Момчета! — измърмори тя. — Слепи като къртици!

— Няма нужда и ти да ми се нахвърляш! Виж, съжалявам, че те забърках.

— Не, беше прав — отвърна Рейчъл. — Наистина виждам пътя. Не мога да го обясня, но за мен е ясно накъде трябва да вървим. — Посочи в мрака към другия край на залата. — Работилницата е натам. Тя е центърът на Лабиринта. Вече сме много близо до нея. Нямам представа защо пътят минаваше през арената. Съжалявам. Уплаших се, че ще умреш.

Звучеше така, сякаш едва се сдържаше да не се разплаче.

— Спокойно, свикнал съм да съм на косъм от смъртта отвърнах аз. — Не си виновна.

Тя ме погледна в очите.

— Значи така си прекарваш летата? Биеш се с чудовища. Спасяваш света. Остава ли ти време за нещо нормално?

Не се бях замислял за това. За последно животът ми беше нормален… всъщност, никога не е бил.