Битката за Лабиринта

Първото, което ме смая, беше дневната светлина — през огромни прозорци нахлуваше ослепително слънце. Кой би очаквал подобно нещо в тъмница? Работилницата беше по-скоро ателие, с високи повече от десет метра тавани и флуоресцентни лампи, покрит с лъскави каменни плочи под и работни маси край прозорците. Вита стълба водеше към мансарда на горния стаж. На седем-осем статива се виждаха ръчно нарисувани чертежи на сгради и машини, които ми заприличаха на скици на Леонардо да Винчи. По масите лежаха няколко лаптопа. На една лавица бяха подредени стъкленици със зелена течност — гръцки огън. Имаше и какви ли не изобретения — странни метални творения, които не ми бяха ясно за какво служеха. Едно от тях представляваше бронзов стол с прикрепени електрически кабели, който напомняше на уред за мъчения. В отсрещния ъгъл се мъдреше метално яйце с човешки ръст. Над него висеше часовник, който като че ли беше направен изцяло от стъкло и се виждаха как се търкалят колелцата вътре. На стената бяха закачени няколко бронзови и сребърни крила.

— Di immortales! — ахна Анабет. Изтича до най-близкия статив и се взря в чертежа. — Той е истински гении! Погледни само силуета на тази сграда!

— И художник — добави смаяно Рейчъл. — Крилете са страхотни!

Крилете изглеждаха много по-майсторски изработени от онези в съня ми. Перата бяха здраво преплетени едно в друго. Вместо с восък, крилете се прикрепяха към тялото със самозалепващи се ленти.

Не изпусках от ръка Въртоп. Дедал го нямаше, но си личеше, че работилницата е била използвана съвсем скоро. Лаптопите бяха включени. На една от масите имаше недоядено парче кекс с боровинки и чаша с кафе.

Пристъпих към прозореца. Гледката беше невероятна. В далечината се извисяваха Скалистите планини. Намирахме се високо в подножието, на поне двеста и петдесет метра височина, а под нас се простираше долина, изпъстрена с червени плата, скали и каменни стълбове. Все едно някакво гигантско хлапе си е играло да строи замък с канари с размерите на небостъргач и след това го е съборило.

— Къде ли сме? — зачудих се на глас.

— В Колорадо Спрингс — обади се глас зад нас. — В Градината на боговете.

На витата стълба зад нас стоеше с изваден меч треньорът ни по фехтовка Квинт.

— Какво сте направили с Дедал? — извика Анабет.

Квинт се усмихна.

— Повярвай ми, скъпа, не ти и трябва да го виждаш.

— Господин Предател — изръмжа тя, — не сме се преборили със скитски дракон, човек с три тела и превъртял сфинкс, за да говорим с вас. Къде е Дедал?

Учителят по фехтовка слезе по стълбата, държеше меча си с върха надолу. Беше облечен с джинси, ботуши и тениска с логото на лагера, което си беше направо подигравка, тъй като вече знаехме със сигурност, че е шпионин. Нямах представа дали ще успея да го надвия в пряк двубой. Беше истински майстор. Но май щеше да ми се наложи да се опитам.

— Мислите ме за човек на Кронос — рече той. — Смятате, че работя за Люк.

— Добро утро! — подхвърли саркастично Анабет.

— Ти си умно момиче — рече Квинт. — Но грешиш. Аз сам съм си господар.

— Люк спомена името ви — обадих се аз. — Герион също ви познаваше. Били сте в ранчото му.

— Разбира се — кимна той. — Бил съм почти навсякъде. Дори и тук.

Мина покрай мен спокойно, сякаш не представлявах никаква заплаха, и застана до прозореца.

— Гледката се мени всеки ден — продължи замислено Квинт. — Винаги е от някое високо място. Вчера беше от небостъргач в Манхатън. Предишния ден беше към езерото Мичиган. Ала най-често е към Градината на боговете. Подходящо име, струва ми се.

— И преди сте били тук, така ли? — попитах.

— Разбира се.

— Това там илюзия ли е? — попитах. — Някакъв запис?

— Не — обади се Рейчъл. — Съвсем истинско е. Наистина сме в Колорадо.

Квинт се обърна към нея.

— Виждаш ясно, нали? Напомняш ми на една друга простосмъртна девойка, която познавах. И която скъпо плати за дарбата си.

— Край на игричките! — заявих аз. — Какво сте направили с Дедал?

Квинт впи поглед в мен.

— Не е зле да се научиш от приятелката си да виждаш ясно, момчето ми. Аз съм Дедал!

Сигурно съществуват хиляди възможни отговора на подобно изявление, от „Знаех си!“, през „Лъжец!“ до „Да бе, да! А аз пък съм Зевс“, но единственият, който ми дойде на мига, беше:

— Но вие не сте изобретател! Вие сте учител по фехтовка!

— Аз съм и едното, и другото — отвърна той. — Както и архитект. И учен. Освен това, играя прилично баскетбол за старец, за първи път хванал топка в ръцете си на двехилядния си рожден ден. Човекът на изкуството трябва да бъде добър в много области.

— Така е — кимна Рейчъл. — Аз, например, мога да рисувам не само с ръце, но и с крака.

— Виждаш ли? — усмихна се Квинт. — Всестранно развита девойка!

— Но вие дори не приличате на Дедал — възразих. — Сънувах го и…

Млъкнах рязко. Не, не можеше да бъде!

— Да — кимна той. — Най-сетне се досети за истината.

— Това е робот! Направили сте си ново тяло!

— Пърси — обади се смутено Анабет, — това е невъзможно. Не може да е… робот!

Квинт се усмихна.

— Знаеш ли какво означава името ми, скъпа?

— Да, на латински е „пет“. Но…