Битката за Лабиринта

Анабет ми помогна да се изправя. Все още бях леко замаян, но нямахме време за губене. Госпожа О’Лиъри и Дедал продължаваха схватката си с великаните, отвън долитаха приближаващи се викове. Още чудовища прииждаха към работилницата.

— Трябва да помогнем на Дедал! — рекох.

— Нямаме време — обади се Рейчъл. — Идват подкрепления!

Тя вече си беше сложила крилете и сега екипираше Нико, който изглеждаше пребледнял и изтощен от схватката си с Минос. Крилете залепнаха веднага на раменете му.

— А сега ти! — заповяда тя.

След няколко секунди и четиримата се бяхме обзавели с пъстроцветни криле. Усещах как ме повдига вятърът, нахлуващ през счупените прозорци. Гръцкият огън поглъщаше масите и мебелите, катереше се по витата стълба.

— Дедал! — извиках. — Хайде!

Изобретателят беше ранен на десетки места, но от прорезите в кожата му течеше не кръв, а златисто масло. Беше намерил меча си и използваше парче от маса като щит срещу великаните.

— Няма да оставя госпожа О’Лиъри! — отвърна той. — Вървете!

Нямаше време за спорове. Дори и да останехме, едва ли щяхме да успеем да му помогнем.

— Някой знае ли как се лети с това чудо? — попита недоверчиво Нико.

— Тъкмо сега е най-подходящият момент да се научим — отвърнах и скочихме от прозореца.

Шестнайсета глава Отварям ковчег

Скачането от двеста и петдесет метра височина със сигурност не отговаряше на представата ми за забавление. Особено пък с лепнати на гърба бронзови криле, които трябва да размахвам като петел.

Политнах към долината и червените скали. Бях сигурен, че след броени секунди ще се размажа безславно в Градината на боговете, но Анабет извика:

— Разпери ръце! Дръж ги разперени!

Думите й достигнаха до малката част от съзнанието ми, която още не се беше подала на паниката, и ръцете ми сякаш сами откликнаха. В мига, в който ги протегнах настрани, крилете се опънаха, вятърът ги подхвана и устремът ми към повърхността се забави. Пак летях надолу, но много по-бавно, реех се като хвърчило.

Размахах веднъж ръце, за да видя какво ще стане. Вдигнах се в небето, вятърът свистеше в ушите ми.

— Супер! — извиках. Усещането беше невероятно. След като свикнах, имах чувството, че крилете са част от тялото ми. Можех да се нося във въздуха, да пикирам и да се извисявам, да правя всичко, което си поисках.

Обърнах глава, Рейчъл, Анабет и Нико плавно се спускаха след мен. Зад тях от прозорците на работилницата на Дедал бълваше пушек.

— Приземете се! — заповяда Анабет. — Тези криле няма да траят вечно.

— Колко ще издържат? — попита Рейчъл.

— Не искам да го установя на свой гръб — отвърна тя.

Пикирахме към Градината на боговете. Направих кръгче над една от скалните колони и изкарах акъла на няколко катерачи. След това се насочихме към някакъв път в долината и кацнахме на терасата на туристическия център. Беше късно следобед и наоколо нямаше хора, но въпреки това побързахме да свалим крилете. Оказа се, че Анабет беше права. Самозалепващите ленти, с които бяхме закрепили крилете на раменете си, вече се разпадаха, а по земята край нас се виждаха изпопадали бронзови перца. Колкото й да ни беше жал за тях, нямаше как да ги поправим, а и не можехме да ги оставим да бъдат намерени от простосмъртни, затова ги хвърлихме в контейнера за боклук пред заведението.

С помощта на монтирания на терасата телескоп погледнах хълма, където трябваше да е работилницата на Дедал, но тя беше изчезнала. Нямаше пушек. Нито счупени прозорци. Най-обикновен склон.

— Работилницата се е преместила — предположи Анабет. — Вече е някъде другаде.

— И какво ще правим сега? — попитах. — Как ще се върнем в Лабиринта?

Тя зарея поглед към върховете в далечината.

— Може и да не успеем. Ако Дедал е загинал… Той каза, че Лабиринта е свързан с жизнената му сила. Възможно е целият лабиринт да е унищожен. Това би спряло нападението на Люк.

Замислих се за Гроувър и Тайсън, които все още бяха там долу. А и самият Дедал… Макар че беше извършил непростими неща и беше изложил на опасност живота на всичките ми приятели, той не заслужаваше да загине в Лабиринта.

— Не — обади се Нико. — Изобретателят не е мъртъв.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Знам кога умират мои познати. Усещам го.

— А Тайсън и Гроувър?

Нико поклати глава.

— За тях ми е по-трудно да ти отговоря. Те не са хора, нито полубогове. Нямат смъртни души.

— Най-добре да слезем до града — реши Анабет. — Там има по-голям шанс да открием вход към Лабиринта. Трябва да стигнем до лагера преди Люк.

— Може да вземем самолет — предложи Рейчъл.

Изтръпнах.

— Аз не мога да летя!

— Но нали току-що летя?

— Това не се брои — отвърнах. — Бяхме доста ниско, но пак си беше рисковано. Летенето със самолет означава да навляза в територията на Зевс. Не мога да го направя. Освен това, нямаме време да чакаме самолет. Лабиринтът с най-бързият начин да се върнем в лагера.

Освен това се надявах, че там можеше да попаднем на Гроувър и Тайсън.

— Значи трябва да намерим кола да ни закара в града — рече Анабет.

Рейчъл обърна поглед към паркинга. Намръщи се, сякаш се канеше да направи нещо, за което по-късно щеше да съжалява.