Битката за Лабиринта

— Трябва да го осветим с кръв — рече телхинът. — И след това ти, полубог, ще го поднесеш на господаря, когато се събуди.

Хукнах към крепостта, ушите ми бучаха. Нямах никакво желание да стъпя в ужасната черна гробница, но нямах избор. Бях длъжен да попреча на възраждането на Кронос. А това сигурно щеше да бъде единственият ми шанс.

Прелетях през тъмно преддверие и се озовах в голяма зала. Подът лъщеше като махагон, беше чисто черен и въпреки това излъчващ светлина. Покрай стените бяха подредени статуи от черен мрамор. Лицата не ми бяха познати, но се досещах, че това бяха титаните, властвали преди възхода на боговете. В дъното, между два бронзови мангала, се издигаше постамент. И на него беше златният саркофаг.

Цареше тишина, нарушавана единствено от пращенето на горящите факли. Люк го нямаше. Нямаше и стражи.

Беше прекалено лесно, но въпреки това пристъпих към постамента.

Саркофагът беше същият, както го помнех — дълъг пет метра, много по-голям, отколкото за човек. По него бяха изобразени сцени на разрушения и убийства — колесници, прегазващи богове, опожарени и съборени храмове и световни забележителности. Ковчегът излъчваше студ, все едно влизах в хладилно помещение. Когато издишах от устата ми излизаше пара.

Извадих Въртоп, познатото усещане на меча в ръката ми вдъхна смелост.

Винаги, когато се бях приближавал към Кронос предишните пъти, гласът му беше отеквал в съзнанието ми. Защо мълчеше сега? Знаех, че е бил накълцан на хиляди парчета със собствената си коса. Какво ли щях да видя, щом отворех капака? Дали наистина му бяха направили ново тяло?

Нямах представа. Но знаех, че щом се готвеше да се възроди, трябваше да го атакувам, преди да е получил косата си. Трябваше да измисля начин да го спра.

Изправих се над ковчега. Капакът беше още по-изящно украсен със сцени на кланета и погроми. В средата имаше надпис с букви, по-стари от древногръцките, вероятно на някакъв вълшебен език. Някак си знаех какво гласеше: „Кронос, господарят на времето“.

Докоснах капака. Пръстите ми посиняха от студ. По меча ми се появи скреж.

Зад мен се чу шум, приближаваха се гласове. Нямах време за губене. Бутнах златния капак и той се стовари на пода с оглушително ТРЯС!

Вдигнах меча, за да нанеса решителния удар. Но това, което видях вътре… умът ми не го побираше. Най-обикновени крака в сиви панталони. Бяла тениска, скръстени на корема ръце. На гърдите зееше дупка — черен отвор с големината на рана от куршум, — точно там, където трябваше да е сърцето. Затворени очи. Бледа кожа. Руса коса… И белег на лявата буза.

В саркофага лежеше тялото на Люк.

Трябваше да забия меча си в него. Трябваше да замахна с всички сили и да го пробода с Въртоп.

Но бях вцепенен от смайване и объркване. Колкото и да мразех Люк, задето ни беше предал, не можех да си обясня какво правеше в ковчега и защо изглеждаше… мъртъв.

Зад гърба ми се разнесоха гласовете на телхините.

— Какво е станало? — изпищя единият, когато видя съборения капак. Побързах да се дръпна от постамента и се скрих зад една колона.

— Внимателно! — обади се другият. — Може би се готви да се надигне. Трябва да поднесем дара. Веднага!

Двамата телхини пристъпиха напред и коленичиха, протягайки ръце с положеното върху черното платно оръжие.

— Господарю — рече единият, — символът на вашата мощ е изкован отново.

Тишина. Никаква реакция.

— Глупак! — измърмори другият телхин. — Първо трябва да му поднесем полубога.

Етан отстъпи назад.

— Как така да ме поднесете?

— Не бъди такъв страхливец! — изсъска телхинът. — Не му е нужна смъртта ти, а клетвата за вярност. Закълни се, че ще му служиш и се отречи от боговете. Това е всичко.

— Недей! — извиках аз. Изскочих напред и свалих шапката. — Не го прави, Етан!

— Нарушител! — Телхините оголиха зъби. — Господарят бързо ще ти види сметката! Побързай, момче!

— Не ги слушай, Етан — заувещавах го аз. — Помогни ми да го унищожим.

Етан се обърна към мен. Превръзката на окото му се губеше в сенките на лицето. Изражението му като че ли издаваше жал.

— Казах ти, че не биваше да ме пощадяваш, Пърси. „Око за око!“ Чувал ли си тази приказка? На собствен гръб разбрах какво означава тя, когато узнах коя е майка ми. Аз съм син на Немезида, богинята на отмъщението. И точно за това съм роден.

Той се обърна към постамента.

— Отричам се от боговете! Какво са направили те за мен? Искам да ги видя повалени. Ще служа на Кронос.

Крепостта се разтресе. В нозете на Етан Накамура засия синя светлина. Понесе се към ковчега и затрептя над него като облак чиста енергия. После се спусна в саркофага.

Люк рязко се изправи. Отвори очи, но те вече не бяха сини, а златни като цвета на саркофага. Дупката в гърдите му беше изчезнала. Вече беше възроден. Изскочи пъргаво от ковчега и там, където стъпеше, мраморът се покриваше от лед.

Взираше се в Етан и телхините с ужасните си жълти очи с объркването на новородено. След това се обърна към мен и устните му се разтегнаха в усмивка — беше ме познал.