Битката за Лабиринта

Излязохме на брега. Колкото повече приближавахме кристалните колони, толкова по-ясно се долавяше идващата от съседната пещера сила. Беше по-различна от мощта, която излъчваха боговете. Усещах гъделичкане по кожата си. Умората ми изчезна, сякаш току-що се бях събудил от дълъг и спокоен сън. Имах чувството, че с всяка изминала секунда пораствах — както в онези филмчета, които, за да покажат как се развиват цветята, ги снимат дълго време на бавни обороти, а после пускат кадрите с нормална скорост. Ароматът отвътре нямаше нищо общо с мириса на влага и пръст. Ухаеше на дървета, цветя и топъл слънчев ден.

Гроувър скимтеше от вълнение. Аз самият бях онемял. Дори и Нико се озърташе смаян. Пристъпихме в пещерата и Рейчъл ахна:

— Леле!

По стените проблясваха червени, зелени и сини кристали. На тази странна светлина избуяваха гигантски орхидеи със звездовидни цветове. Лиани, натежали от оранжеви и лилави плодове, се увиваха по кристалите. Подът беше покрит с пухкав зелен мъх. Таванът беше по-висок и от в катедрала и искреше, все едно по него имаше цяла галактика от звезди. В средата беше поставен голям креват с балдахин, направен от лъскаво дърво и с кадифени възглавници. Около него лежаха диви зверове, които отдавна бяха изчезнали от лицето на земята: птица додо, нещо като кръстоска между вълк и тигър, голям гризач, огромно морско свинче. Зад леглото космат мамут късаше плодове с хобота си.

В постелята лежеше стар сатир. Гледаше ни как се приближаваме с ясните си сини очи. Къдравата му коса и козята брадичка бяха чисто бели. Дори и козята козина на краката му беше посивяла. Рогата му бяха огромни, лъскави и извити. Никоя шапка не би успяла да ги скрие. На врата му висяха няколко тръстикови флейти.

Гроувър коленичи пред леглото.

— Господарю Пан!

Богът се усмихна нежно, но в очите му се четеше тъга.

— Гроувър, скъпо мое смело дете. Откога те чакам.

— Изгубих се — извини се Гроувър.

Пан се засмя. Прекрасен звук, като първия полъх на пролетния вятър, изпълни пещерата с надежда. Тигърът вълк въздъхна и положи глава на коляното на бога. Птицата додо игриво клъвна копитото му и загъргори странно. Стори ми се, че си тананикаше парчето „Колко е малък този свят“.

Пан изглеждаше уморен. Цялото му тяло трепкаше все едно всеки миг щеше да се стопи във въздуха.

Видях, че приятелите ми бяха коленичили почтително. Последвах примера им.

— Вашата птица додо си тананика — отбелязах глупаво.

В очите на бога заискряха пламъчета.

— Да, това е Деде. Малката ми певица.

Додото Деде като че ли се обиди. Клъвна Пан по коляното и затананика някаква тъжна мелодия.

— По-красиво място от това не съм виждала! — обади се Анабет. — Не може да се сравнява с никоя сграда, построена от човешка ръка!

— Радвам се, че ти харесва, скъпа — отвърна Пан. — Това е едно от последните кътчета на дивата природа. Страхувам се, че на повърхността вече нищо не е останало от царството ми. Само тук-там са се запазили някои непокътнати парченца живот. Това тук… ще издържи още малко.

— Господарю — рече Гроувър, — моля ви, елате с мен! Старейшините няма да повярват на очите си! Ще са на седмото небе! Може да спасите дивата природа!

Пан протегна ръка и разроши къдриците му.

— Толкова си млад, Гроувър. Толкова добър и верен. Да, изборът ми е бил правилен.

— Избор? — повтори объркано Гроувър. — Не разбирам…

Пан потрепери и за миг изчезна. Огромното морско свинче изцвърча ужасено и се пъхна под леглото. Косматият мамут изгрухтя уплашено. Деде скри глава под крилото си. В следващия миг обаче Пан се появи отново.

— От векове спя тук — рече тихо богът. — И сънувам мрачни сънища. Събуждам се на пресекулки и всеки път будното ми състояние трае все по-кратко. Краят ми вече е близо.

— Какво? — извика Гроувър. — Не! Ето ви, нали ви виждам!

— Скъпо дете — отвърна Пан. — Опитах се да ви предупредя още преди две хиляди години. Казах го на Ливни, един сатир от Ефест, който много приличаше на теб. Той трябваше да извести света.

Анабет се ококори.

— Древната легенда за моряка, който чул глас от брега край Ефест: „Кажете им, че бог Пан е мъртъв!“.

— Но това не е вярно! — възрази Гроувър.

— Сатирите не го повярваха — продължи Пан. — Милите, упорити сатири отказаха да приемат изчезването ми. И аз ви обичам заради това, но така само отложихте неизбежното. Само удължихте и без това дългата и болезнена агония, моя мрачен здрачен сън. Време е той да свърши.

— Не! — прошепна с разтреперан глас Гроувър.

— Скъпи Гроувър, трябва да приемеш истината. Твоят спътник Нико разбира за какво говоря.

Нико кимна замислено.

— Той умира. Отдавна е трябвало да умре. Това… това е по-скоро спомен.

— Боговете не умират! — извика Гроувър.