Битката за Лабиринта

— Но избледняват — рече Пан, — когато изчезне всичко, което им е мило. Когато вече нямат сили и светилищата им тънат в разруха. От дивата природа, скъпи ми Гроувър, е останало толкова малко, разпиляно тук-там, че никой бог не може да я спаси. Царството ми го няма. Затова искам да отнесеш моето послание до другите. Върни се и се изправи пред съвета и кажи на сатирите, на дриадите и всички други природни духове, че великият бог Пан е мъртъв. Разкажи им как съм умрял. Трябва да престанат да чакат аз да ги спася. Не е по силите ми. Единствено сами, всеки със своите усилия…

Богът замълча и изненадано се обърна към додото, което отново беше затананикало.

— Деде, какво ти става? — попита Пан. — Пак ли пееш „Кумбая“3?

Деде невинно вдигна глава и премига с жълтите си очички.

— Нямаш срам! — въздъхна богът. — Това, което исках да ти кажа, скъпи ми Гроувър, е, че всеки от вас трябва да поеме моя дял.

— Не… Не! — простена Гроувър.

— Бъди силен — продължи Пан. — Ти стигна до мен, но сега трябва да ме освободиш и сам да поемеш мисията ми. Тя вече не е по силите на никой бог. Трябва да бъде споделена от всички ви.

Богът ме погледна с ясните си сини очи и аз осъзнах, че той не говореше единствено за сатирите. Имаше предвид и полубоговете, и простосмъртните. Всички.

— Пърси Джаксън — рече Пан. — Знам какво си видял днес. Знам съмненията ти. Но чуй какво ще ти кажа: когато дойде мигът, няма да се поддадеш на страха.

Обърна се към Анабет.

— Щерко на Атина, времето ти идва. Ще изиграеш важна роля, макар че тя може би не е тази, която очакваш.

След това погледна Тайсън.

— Млади циклопе, не унивай. Кумирите ни рядко отговарят напълно на очакванията ни. Но твоето име, Тайсън, ще остане живо сред циклопите поколения наред. Госпожице Рейчъл Деър…

Рейчъл трепна и отстъпи, сякаш я беше срам, но Пан се усмихна. Вдигна ръка като за благослов.

— Смяташ, че не можеш да изкупиш вината си, нали? Но ти си не по-малко важна от баща си.

— Аз… — Рейчъл не успя да продължи. По бузите и се стичаха сълзи.

— Знам, че ти е трудно да го повярваш — продължи Пан. — Но бъди готова. Появи ли се възможността, не пропускай да се възползваш от нея.

Накрая отново се обърна към Гроувър.

— Скъпо дете — рече мило Пан, — ще отнесеш ли посланието ми?

— Не, не мога.

— Можеш! Ти си най-силният и най-смелият. Имаш вярно сърце. Никой друг не е вярвал в мен така и точно затова точно ти трябва да отнесеш посланието ми и първи да ме освободиш.

— Не искам!

— Знам — отвърна богът. — Името ми, Пан… Знаеш ли, че първоначално е означавало „прост“? Но после, с годините, смисълът се промени на „всичко“. Духът на дивата природа трябва да премине у всички ви. На всеки срещнат трябва да обяснявате, че за да намери Пан, първо следва да приеме духа му. Възстановете дивата природа, малко по малко, всеки в своето кътче на света. Не бива да чакате някой друг, бил той и бог, да го направи вместо вас.

Гроувър избърса сълзите си. Изправи се бавно.

— Цял живот ви търся. И сега… ви освобождавам!

Пан се усмихна.

— Благодаря ти, скъпо дете. Последният ми благослов.

Той затвори очи и се стопи във въздуха. Край нас се завихри бяла мъгла, заредена с енергия, но тя не беше плашеща като синкавото сияние на излъчваната от Кронос мощ. Изпълни цялата пещера. Всеки от нас вдиша по една глътка от нея, но като че ли най-голяма част навлезе у Гроувър. Кристалите помътняха. Животните тъжно сведоха глави. Додото Деде въздъхна. След това зверовете изведнъж посивяха и се разпаднаха на прах. Лианите повяхнаха. Останахме сами в тъмната пещера с празното легло.

Включих фенерчето.

Гроувър си пое дълбоко дъх.

— Добре ли си? — попитах го.

Изглеждаше остарял и тъжен. Взе шапката си от Анабет, изтупа калта и я нахлупи на къдравата си глава.

— Да вървим да кажем на света — рече той, — че великият бог Пан е мъртъв.

Осемнайсета глава Гроувър предизвиква паника

В Лабиринта разстоянията бяха малки, но въпреки това, когато Рейчъл ни изведе обратно на „Таймс Скуеър“, имах чувството, че сме изминали пеша целия път от Ню Мексико. Излязохме от мазето на хотел „Мариът“ и се спряхме на тротоара, заслепени от яркото слънце, потока автомобили и тълпите.

Не бях сигурен кое беше истина и кое — измислица. Ню Йорк или кристалната пещера, където бяхме видели да умира бог Пан.

Насочих приятелите си към една странична уличка, където щеше да се получи хубаво ехо, и изсвирих силно с уста пет пъти.

След около минута Рейчъл ахна:

— Колко са красиви!

От небето се спусна ято пегаси, пикирайки между небостъргачите. Водеше ги Брекджак, следван от четирима бели приятели.

— Здрасти, шефе! — обади се той. — Жив си, а?

— Да — отвърнах, — извадих късмет. Трябва да се върнем в лагера. И бързо!

— Точно работа за мен! О, циклопът пак е тук! Гуидо, как е гърбът ти?

Пегасът Гуидо мърмореше и се оплакваше, но в крайна сметка се съгласи да носи Тайсън.

— Е, време за раздяла — рече Рейчъл.

Кимнах смутено. Тя нямаше как да дойде с нас в лагера. Хвърлих поглед на Анабет, която се преструваше, че е много заета с пегаса си.