Битката за Лабиринта

Профучах край ужасяващи сцени на бойното поле. Един полубог от армията на титаните се биеше със сина на Дионис, който изобщо не му беше в категорията. Онзи го прободе в рамото, после стовари меча си върху главата му и синът на Дионис падна на земята. Друг вражески боец обстрелваше дърветата с огнени стрели и пламналите пожари прогонваха нашите стрелци и дриадите от укритията им.

Десетина скитски дракони изведнъж се шмугнаха настрани и поеха по пътеката към лагера. Ако успееха да стигнат до него, можеха да изгорят всички сгради, без никой да им попречи.

Близо до тях беше единствено Нико ди Анджело. Той тъкмо пробождаше един телхин, черното му острие от стикска стомана изсмука жизнената сила на чудовището и то се разпадна във въздуха.

— Нико! — извиках аз.

Той се обърна, видя жените змии и кимна.

Пое си дълбоко дъх и протегна черния си меч.

— Излезте!

Земята потрепери. В нозете на скитските дракони зейна процеп и оттам изскочиха десетина зомбита, ужасяващи трупове на бойци от различни исторически епохи — от времето на американската Гражданска война, римски центуриони, Наполеонови кавалеристи на призрачни коне. Те извадиха мечовете си и се нахвърлиха на скитските дракони. Нико се олюля и се отпусна на колене, но нямах време да проверя дали е добре.

Приближих се към хрътката, която изтласкваше сатирите към дърветата. Звярът щракна със зъби и един сатир едва успя да отскочи, а чудовището веднага се насочи към друг, който не беше толкова бърз. Щитът му от дървесна кора изтрещя и той падна.

— Не! — извиках аз.

Хрътката от Подземното царство се обърна. Оголи зъби, скочи към мен и ме повали по гръб на земята. Вече си представях как острите й нокти ме разкъсват на парчета, когато пръстите ми напипаха нещо — едно от гърнетата на Бекендорф с гръцки огън. Метнах го в муцуната на хрътката и тя избухна в пламъци. Изтърколих се настрани.

Събореният сатир не помръдваше. Приближих се да погледна дали мога да му помогна, но в този миг отекна гласът на Гроувър:

— Пърси!

Развихряше се горски пожар. Пламъците наближаваха дървото на Хвойничка и тя и Гроувър напразно се мъчеха да го спасят. Гроувър свиреше мелодия за дъжд, а Хвойничка отчаяно налагаше пламъците със зеления си шал, но така само ги разпалваше.

Изтичах към тях, лъкатушейки между вкопчени в дуели двойки и между краката на великани. Най-близкият воден източник беше потокът, който беше на около половин миля… Но все пак трябваше да се опитам. Съсредоточих се. Усетих пристягане в корема, ушите ми забучаха. През дърветата се зададе висока вълна и с грохот се стовари върху пламъците, Хвойничка, Гроувър и почти всички останали.

Гроувър се закашля и изплю водата, която беше погълнал.

— Благодаря ти, Пърси.

— Пак заповядай.

Хукнах обратно към битката, Гроувър и Хвойничка ме последваха. Гроувър стискаше тояга в ръката си, а Хвойничка размахваше жилава пръчка — като онези, които едно време са използвали в училищата за наказание. Беше страшно ядосана и като че ли беше готова да нашари задника на всеки, който й се мернеше пред очите.

Но точно когато изглеждаше, че силите отново са изравнени — и има шанс да надделеем, — от Лабиринта отекна познат чудовищен писък.

Кампе пристъпи навън и разпери ципестите си криле. Кацна върху Юмрука на Зевс и огледа бойното поле със злорад триумф. На кръста й се меняха една след друга глави на животни. Змии съскаха и се виеха по краката й. В дясната си ръка държеше искряща топка — кълбото на Ариадна, — която тя бутна в устата на лъва на кръста си и извади ятаганите. Остриетата лъщяха от зелената отрова, в която бяха потопени. Кампе нададе мощен писък и лагерниците се свиха уплашено. Неколцина побягнаха и бяха стъпкани от хрътки от Подземното царство и великани.

— Di Immortales! — възкликна Хирон. Веднага се прицели с лъка, но Кампе като че ли го усети, с неочаквана бързина литна отново и стрелата профуча край главата й.

Тайсън се надигна от великана, когото най-сетне беше повалил в безсъзнание. Изскочи напред и извика:

— Стойте! Не бягайте от нея! Бийте се!

Върху него се стовари хрътка от Подземното царство и двамата се затъркаляха по тревата, вкопчени в смъртоносна прегръдка.

Кампе се спусна върху палатката на Атина и я събори. Насочих се към нея и изведнъж до мен изникна Анабет, стиснала меч в ръка.

— Това може и да е краят — рече тя.

— Възможно е.

— Радвам се, че се бихме заедно, водорасляк.

— И аз така.

Двамата заедно изскочихме пред чудовището. Кампе изсъска и замахна. Аз се сниших, исках да отвлека вниманието й, за да дам възможност на Анабет да се приближи и да забие меча си, но чудовището като че ли можеше да се дуелира едновременно с двете си ръце. Кампе парира удара на Анабет с ятагана си и Анабет отскочи назад, за да избегне капещата отрова. Все едно бяхме в киселинен облак. Очите ми пареха. Дробовете ми пищяха от недостиг на кислород. Нямаше да издържим дълго.

— Насам! — извиках. — Помощ!