Битката за Лабиринта

— Благодаря ти, Рейчъл — казах. — Без твоята помощ нямаше да успеем.

— На мен ми беше приятно. Като изключим това, че едва не загинах, а и смъртта на Пан също…

Гласът й изневери.

— Той спомена баща ти — спомних си аз. — Какво имаше предвид?

Рейчъл нервно задърпа презрамката на раницата си.

— Баща ми… Работата му… Той е известен предприемач.

— Значи си… богата?

— Ами… да.

— Затова ли успя да накараш шофьора да ни помогне? Казала си му името на баща си и…

— Да — прекъсна ме Рейчъл. — Пърси… Баща ми е строителен предприемач. Обикаля из целия свят и купува свободни терени. — Тя си пое дъх. — Терени от дивата природа. Разкопава и строи разни грозни блокове и търговски центрове. И сега, след като видях Пан… смъртта на Пан…

— Не бива да виниш себе си.

— И това не е всичко. Аз… не желая да говоря за семейството си. Не исках да знаеш. Съжалявам. Изобщо не биваше да си отварям устата.

— Спокойно — отвърнах аз. — Рейчъл, ти се справи страхотно. Преведе ни през Лабиринта. Държа се смело. Единствено това е от значение за мен. Не ме интересува какъв е баща ти.

В погледа й се четеше благодарност.

— Ами… ако някога ти се прииска да излезеш с простосмъртна… обади ми се.

— Ами… добре.

Тя вдигна вежди. Без да искам, отговорът ми беше прозвучал доста уклончив. Просто не знаех какво точно да кажа, тъй като всички останали ни слушаха. А и освен това през последните дни в главата ми беше истинска каша и вече нямах представа накъде клоняха чувствата ми.

— С удоволствие — побързах да добавя.

— Телефонът ми го няма в указателя — отвърна тя.

— Аз го имам.

— Все още е останал на ръката ти? Не вярвам!

— Не. Просто… запомнил съм го наизуст.

Рейчъл се усмихна щастливо.

— До скоро, Пърси Джаксън. Върви да спасяваш света.

Тя пое по Седмо авеню и изчезна в тълпата.

Когато се върнах при пегасите, видях, че Нико все още стоеше на тротоара. Неговият пегас не спираше да се дърпа и не му позволяваше да го яхне.

— Мирише на трупове! — оплака се пегасът.

— Стига, Поркпай! — обади се Блекджак. — Повечето полубогове миришат странно. Не са виновни за това. Ъъъ… не говорех за теб, шефе.

— Вървете без мен! — заяви Нико. — И без това не искам да се връщам в лагера.

— Нуждаем се от помощта ти, Нико — отвърнах.

Той намръщено скръсти ръце. Анабет сложи ръка на рамото му.

— Нико — рече тя, — моля те.

Изражението му бавно се смекчи.

— Добре — измърмори той неохотно. — Само заради теб. Но няма да остана там.

Вдигнах вежди към Анабет. Как така изведнъж Нико беше започнал да я слуша? Тя ми се изплези.

Издигнахме се във въздуха и след миг вече бяхме над Ийст Ривър, а долу под нас се разпростираше целият Лонг Айлънд.

Кацнахме на моравата между хижите и при нас веднага дотичаха Хирон, дебелият сатир Силен и няколко стрелци от хижата на Аполон. Кентавърът вдигна вежди, когато видя Нико, но, за моя изненада, съвсем спокойно прие новината, че Квинт е Дедал и че Кронос се е вселил в Люк.

— Точно от това се страхувах — рече той. — Трябва да побързаме. Да се надяваме, че сте забавили господаря на титаните, но челният му отряд скоро ще се появи. Нашите хора са вече по местата си. Елате!

— Чакай малко! — спря го Силен. — А търсенето на Пан? Закъсня с повече от три седмици, Гроувър Андърууд! Разрешителното ти за търсач се отнема!

Гроувър си пое дълбоко дъх. Изправи глава и погледна Силен в очите.

— Разрешителното вече няма значение. Великият бог Пан е мъртъв! Умря и предаде духа си на нас.

— Какво? — Силен пламна от гняв. — Светотатство и лъжи! Гроувър Андърууд, ще те прогоня за тези приказки!

— Вярно е — обадих се аз. — Пан умря пред очите ни. Всички го видяхме.

— Невъзможно! Лъжете! Искате да унищожите природата!

Хирон замислено се взираше в Гроувър.

— Ще говорим за това по-късно.

— Не, ще го обсъдим сега! — извика Силен. — Трябва да…

— Силен — прекъсна го Хирон, — лагерът всеки миг ще бъде нападнат. Въпросът за Пан е чакал две хиляди години. Ще се наложи да почака още малко. Ако изобщо сме живи довечера.

И с тези бодри думи той свали лъка си и препусна към гората. Ние го последвахме.

По-мащабна военна операция в лагера не бях виждал. Всички бяха на поляната, облечени с бойни доспехи, само че този път нямаше да играем на „Плени знамето“. Синовете на Хефест бяха поставили капани край входа на Лабиринта — бодлива тел, ями, пълни с гърнета с гръцки огън, редици заострени колове. Бекендорф нагласяше два катапулта с размерите на пикапи, насочени срещу Юмрука на Зевс. Хижата на Арес беше най-отпред, строена във фаланга под командата на Клариса. Децата на Аполон и Хермес бяха пръснати сред дърветата с лъкове. Мнозина се бяха покатерили по клоните. Дори и дриадите бяха въоръжени с лъкове, а сатирите топуркаха наоколо, размахвайки яки тояги и щитове от дървесна кора.