Битката за Лабиринта

Анабет отиде при братята и сестрите си от хижата на Атина, които бяха опънали палатка, където беше бойният щаб и откъдето се ръководеше отбраната. Пред нея вятърът развяваше сиво знаме със сова. На прага стоеше на пост шефът на охраната на лагера Аргус. Децата на Афродита се щураха наоколо и спираха всеки срещнат, за да оправят бронята му и да срешат стърчащия от шлема му гребен от конски косъм. Дори и синовете на Дионис си бяха намерили занимание — раздаваха на изпотените бойци бутилки с вода и кутийки сок.

Като че ли за всичко беше помислено, но Хирон измърмори недоволно:

— Не е достатъчно.

Спомних си какво бях видял в Лабиринта, чудовищата на арената на Антей и мощта на Кронос, която бях усетил на връх Тамалпаис. Кръвта ми изстина. Хирон беше прав, но нищо повече не можеше да се направи. За първи път ми се прииска Дионис да беше тук, но дори и той едва ли би могъл да ни помогне. На боговете им беше забранено да се намесват пряко във военните действия, ала явно титаните не се смятаха за обвързани с тези ограничения.

В другия край на поляната Гроувър разказваше на Хвойничка преживелиците ни. Двамата се държаха за ръце. Когато чу за смъртта на Пан, Хвойничка се разплака и от очите и закапаха зелени сълзи.

Тайсън помагаше на синовете на Хефест с подготовката на защитните съоръжения. Събираше големи камъни и ги трупаше на купчина край катапултите.

— Пърси, остани с мен — заповяда Хирон. — Когато битката започне, изчакай да видим срещу какво сме изправени. Мястото ти е там, където ще има нужда от подкрепления.

— Видях Кронос — рекох аз. Все още не бях превъзмогнал шока си от онзи сблъсък. — Погледнах го право в очите. Беше в тялото на Люк… но не беше Люк.

Кентавърът прокара пръст по тетивата на лъка си.

— Очите му са били златисти, предполагам. И покрай него времето е забавило своя ход.

Кимнах.

— Как е успял да се всели в смъртно тяло?

— Не знам, Пърси. Боговете от векове приемат човешка форма, но да се всели в тялото на съществуващ човек да слее божественото с човешкото… Не знам как не е изпепелил Люк.

— Кронос спомена, че тялото е било подготвено.

— Не ми се мисли какво точно означава това. Но пък може то да ограничи силата му. Засега поне, Кронос е затворен в смъртно тяло. То му дава видима форма, но да се надяваме, че в същото време не му позволява да покаже истинската си мощ.

— Хирон, ако той е начело на атаката…

— Не ми се вярва, момчето ми. Бих усетил приближаването му. Сигурно точно това е било намерението му, но според мен вие сте го задържали, като сте причинили струтването на крепостта му. — Погледна ме укорително. — С помощта на сина на Хадес…

Буца заседна в гърлото ми.

— Извинявай, Хирон. Знам, че трябваше да ти кажа. Но…

Хирон вдигна ръка.

— Разбирам защо си го направил, Пърси. Чувствал си се отговорен. Искал си да го предпазиш. Но за да оцелеем, момчето ми, трябва да си имаме доверие. Трябва…

Гласът му секна. Земята под краката ни трепереше.

Всички на поляната застинаха. Клариса извиси глас.

— Строй се!

И от Лабиринта изскочи армията на титаните.

Не ми беше първи сблъсък с врага, но това си беше истинска голяма битка. От земята изскочиха десетина лестригони и свирепите им крясъци едва не ми спукаха тъпанчетата. Носеха щитове от смачкани автомобили и размахваха като тояги цели дървесни стволове със стърчащи по краищата ръждиви шипове. Един от великаните изръмжа и помете със страничен удар с тоягата си целия отряд от хижата на Арес, десетина бойци политнаха във въздуха като чучела.

— Огън! — заповяда Бекендорф. Катапултите се събудиха. Две големи скали литнаха към великаните. Първата улучи щит и отскочи, като му остави само драскотина, а другата се стовари в гърдите на един от лестригоните и той падна. Стрелците на Аполон се включиха, десетки стрели се забиха в броните на великаните и те заприличаха на таралежи. Няколко стрели уцелиха скрепките на броните и неколцина от лестригоните се изпариха от досега на божествения бронз.

Но точно когато изглеждаше, че лестригоните са на път да отстъпят, от Лабиринта изскочи следващата вълна: около четирийсет скитски дракона в пълно бойно снаряжение с копия и мрежи. Поеха устремено напред. Някои паднаха в приготвените от синовете на Хефест капани. Една от жените змии се набучи на коловете и стана идеална мишена за стрелците. Друга настъпи връвта, изопната до гърнетата с гръцки огън и те избухнаха в зелени пламъци, поглъщайки нападателите. Но от Лабиринта продължаваха да излизат още. Аргус и децата на Атина се спуснаха да ги пресрещнат. Мярнах Анабет с изваден меч. Недалеч от нея Тайсън беше яхнал един лестригон, някак си беше успял да се покатери на гърба му и го налагаше с бронзовия си щит по главата — ДУМ! ДУМ! ДУМ!

Хирон спокойно изстрелваше стрела след стрела и всеки път поваляше по някое чудовище. Но от Лабиринта не спираха да прииждат още. Накрая отвътре изскочи и хрътка от Подземното царство — не беше Госпожа О’Лиъри — и се насочи към сатирите.

— Върви! — заповяда Хирон.

Извадих Въртоп и хукнах.