Битката за Лабиринта

— Бях ти длъжник за ранчото, Пърси. Освен това… Исках да намеря Дедал. В известен смисъл, Минос беше прав. Дедал трябва да умре. Никой не може да лъже смъртта толкова дълго. Не е нормално.

— Значи това е била целта ти — рекох. — Да размениш душата на Дедал за сестра ти.

Изминахме двайсетина метра, преди Нико да отговори.

— Не ми беше лесно. Да общуваш единствено с мъртъвци. Да знаеш, че никога няма да бъдеш приет от живите. Само мъртвите ме уважават и то го правят единствено от страх.

— Не си прав — възразих. — Може да имаш приятели в лагера.

Той впи поглед в мен.

— Наистина ли го вярваш, Пърси?

Замълчах. В интерес на истината, не знаех какво да му отговоря. От самото начало Нико ми се беше сторил малко странен, но след смъртта на Бианка беше станал… плашеше ме. Беше наследил очите на баща си — в тях грееше налудничав пламък, който подсказваше, че пред теб стои или гений, или луд. А и как беше прогонил Минос и се беше обявил за господар на мъртвите… Направо ме побиваха тръпки.

В този миг се блъснах в Рейчъл, която беше спряла внезапно. Бяхме стигнали до разклонение. Тунелът продължаваше напред, но вдясно започваше нов проход — кръгла шахта, издълбана в черна вулканична скала.

— Какво става? — попитах.

Рейчъл се взираше в тъмната шахта. На слабата светлина на фенера приличаше на някоя от сенките, които Нико призоваваше от Подземното царство.

— Натам ли трябва да вървим? — попита Анабет.

— Не! — отвърна изплашено Рейчъл. — В никакъв случай!

— Тогава защо спря? — измърморих аз.

— Чуйте! — обади се Нико.

От шахтата полъхваше ветрец, явно наблизо имаше изход към повърхността. Усетих познат аромат, който събуди лоши спомени.

— Евкалипти — рекох. — Като в Калифорния.

През зимата се бяхме изправили срещу Люк и титана Атлас на връх Тамалпаис и там въздухът ухаеше по същия начин.

— Нататък има нещо зло — рече Рейчъл. — И много мощно.

— Мирише на смърт — добави Нико, с което определено не оправи настроението ми.

С Анабет се спогледахме.

— Вероятно това е входът, който използва Люк — предположи тя. — Сигурно води към крепостта на титаните Отрис.

— Трябва да проверя! — заявих.

— Недей!

— Люк може да е там — отвърнах. — Или пък… Кронос. Трябва да разбера какво замислят.

Анабет се поколеба.

— В такъв случай, ще отидем всички.

— Не — възразих аз, — опасно е. Ако заловят Нико или пък Рейчъл, Кронос може да ги използва. По-добре остани тук да ги пазиш.

Замълчах си, че освен това се тревожех за Анабет. Не знаех какво щеше да направи, ако отново видеше Люк. Той толкова пъти я беше заблуждавал и манипулирал.

— Недей, Пърси — обади се Рейчъл. — Не отивай сам.

— Няма да се бавя — обещах. — И ще внимавам.

Анабет извади бейзболната си шапка от джоба.

— Поне вземи нея. И се пази!

— Благодаря.

Спомних си как при предишната ни раздяла в Света Елена Анабет ме беше целунала. Този път обаче от нея получих само шапката.

Сложих си я на главата.

— Изчезвам!

Навлязох невидим в тъмната шахта.

Още не бях стигнал до повърхността, когато чух гласове: ръмжащия лай на морските ковачи телхините.

— Поне спасихме меча — рече единият. — Господарят ще ни възнагради.

— Да! Да! — изджафка друг. — Мечтаната награда!

— Радвам се за вас — обади се човешки глас. — Ако не ви трябвам повече…

— Стой! — прекъсна го телхин. — Ще ни помогнеш при поднасянето. Това е голяма чест!

— Поласкан съм — измърмори онзи и аз си дадох сметка, че това беше Етан Накамура, младежът, който беше избягал от нас, след като спасих живота му на арената.

Прокраднах се към изхода. Постоянно забравях, че бях невидим и нямаше как да ме забележат.

Показах се навън. Беше адски студено. Намирах се почти на върха на Тамалпаис. Долу в подножието се синееше Тихият океан. На десетина метра от мен двама телхини поставяха нещо на голяма скала — беше дълго и тънко увито в черен плат. Етан им помагаше.

— Внимателно, глупако! — скара се телхинът. — Само едно докосване до острието и душата веднага ще отлети от тялото ти.

Етан изплашено преглътна.

— В такъв случай, по-добре да ви оставя сами да се оправяте.

Вдигнах глава към върха, където се извисяваше крепост, издигната от черни мраморни блокове — същата, която бях видял в съня си. Заприлича ми на огромна гробница. Стените й бяха високи поне двайсет и пет метра. Чудно ми беше как простосмъртните не я забелязваха. Но пък, от друга страна, всичко в подножието се виждаше размазано, все едно беше скрито зад плътен воал. Имаше някакво вълшебство — тук мъглата беше изключително силна. В небето над нас облаците се завихряха в нещо като фуния. Атлас оставаше скрит от крепостта, но го чувах как пъшка под товара си.

— Готово! — заяви телхинът. Почтително вдигна оръжието и кръвта ми застина във вените.

В ръцете си държеше голям сърп — триметрово извито острие с дървена дръжка, увита в кожа. Острието искреше в два различни цвята — стомана и бронз. Това беше оръжието на Кронос, с което той беше убил баща си Уран, а след това, пак с него боговете бяха накълцали Кронос на парчета и ги бяха хвърлили в Тартар. Сега то беше изковано наново.