Битката за Лабиринта

— Аз ще се погрижа.

— Как? — попита Анабет.

— Ще видиш.

Анабет неуверено кимна.

— Добре. Аз ще купя една кристална пирамидка от магазина за сувенири, за да направим дъга и да се свържем с лагера.

— Ще дойда с теб — обади се Нико. — Гладен съм.

— В такъв случай аз ще отида с Рейчъл — рекох. — Ще се видим на паркинга.

Рейчъл се намръщи, като че ли не беше доволна, че тръгвах с нея. Засегнах се, но въпреки това я последвах.

Тя се насочи право към едно черно такси, спряло и края на паркинга. Лексус с униформен шофьор — от ония, които бях виждал в Манхатън. Шофьорът беше навън и четеше вестник. Беше облечен с тъмен костюм и с вратовръзка.

— Какво мислиш да правиш? — попитах Рейчъл.

— Почакай ме тук — измърмори тя нещастно. — Моля те.

Приближи се към шофьора и го заговори. Той се намръщи. Рейчъл добави още нещо. Той пребледня и бързо прибра вестника. Кимна и извади мобилния си телефон. Проведе кратък разговор и отвори задната врата пред Рейчъл. Тя посочи към мен и шофьорът кимна няколко пъти, сякаш казваше: „Да, госпожице. На вашите услуги.“

Чудех се защо изглеждаше толкова притеснен.

Рейчъл дойде при мен и в този миг Нико и Анабет излязоха от магазинчето.

— Говорих с Хирон — рече Анабет. — Подготвят се за отбрана, но имат нужда от всеки боец, така че трябва да побързаме. Какво стана с колата?

— Чака ни — отвърна Рейчъл.

Шофьорът разговаряше с един мъж с панталони и риза, вероятно това беше клиентът, който го беше наел. Клиентът се оплакваше и мърмореше, но шофьорът заяви:

— Страшно съжалявам, господине. Извънреден случай. Поръчах да дойде нова кола да ви вземе.

— Хайде — подкани ни Рейчъл и влезе в таксито, без изобщо да погледне смаяния мъж, който го беше поръчал. След минута вече пътувахме към града. Седалките бяха покрити с кожа. Вътре беше просторно. На гърба на предните седалки бяха монтирани плоски телевизионни екрани, имаше и малък хладилник с минерална вода, безалкохолни и закуски. Нахвърлихме им се като невидели.

— Накъде, госпожице Деър? — попита шофьорът.

— Още не сме решили, Робърт — отвърна тя. — Нека засега пообиколим града.

— Както кажете, госпожице.

Обърнах се към Рейчъл.

— Познаваш ли го?

— Не.

— И той заряза всичко, за да ти помогне. Защо?

— Гледай внимателно — отвърна тя. — Помогни ми да намерим входа.

Явно нямаше никакво намерение да ми отговори на въпроса.

Обикаляхме из Колорадо Спрингс около половин час и никъде не открихме нещо, което да прилича на вход към Лабиринта. През цялото време усещах рамото на Рейчъл опряно в моето. Не спирах да се чудя коя беше тя и как така можеше да отиде при първия срещнат шофьор и той да се съгласи да ни закара.

След около час решихме да тръгнем на север към Денвър. Надявахме се, че в по-големия град е по-вероятно да има вход към Лабиринта. Времето ни бързо изтичаше.

И точно тогава, на изхода на Колорадо Спрингс. Рейчъл изведнъж скочи:

— Отбий тук!

Шофьорът се обърна.

— Моля?

— Стори ми се, че видях нещо.

— Какво? — попитах аз. Вече почти бяхме излезли от града. Наоколо имаше само поля и разпръснати тук-там къщички. Рейчъл заповяда на шофьора да завие по един разбит черен път. Минахме покрай някаква табела, която не успях да разчета, но Рейчъл рече:

— Музей на минното дело и промишлеността.

Музеят представляваше малка сграда, подобна на стара гара, с изложени отвън няколко сонди, помпи и парни бутала.

— Ето там! — Рейчъл посочи едно тъмно петно на склона на близкия хълм: отвор, преграден с овързани с верига дъски. — Шахта на стара мина.

— Мислиш, че оттам може да се влезе в Лабиринта? — попита Анабет. — Сигурна ли си?

— Ами, погледни — отвърна Рейчъл. — Просто се вижда!

Тя благодари на шофьора и слязохме. Той не ни поиска пари.

— Сигурна ли сте, че ще се оправите, госпожице Деър? Няма проблем да се обадя…

— Не! — прекъсна го Рейчъл. — Няма нужда. Благодаря, Робърт. Ще се оправим.

Музеят беше затворен и никой не се появи, докато се катерехме към входа на старата мина. Когато наближихме, видях знака на Дедал върху катинара. Нямах представа как Рейчъл го беше зърнала чак от магистралата. Докоснах катинара и веригата падна. Отместихме няколко дъски и влязохме вътре. За добро или за зло, отново бяхме в Лабиринта.

Калта по пода премина в каменна настилка. Проходът криволичеше и от него постоянно тръгваха нови разклонения, сякаш за да ни подмамят и объркат, но Рейчъл уверено ни водеше напред. Казахме й, че искаме да стигнем до Ню Йорк, и тя дори не спираше да се поколебае на разклоненията.

За моя изненада, докато вървяхме, Анабет и Рейчъл се заговориха. На повечето въпроси Рейчъл отговаряше уклончиво, но двете бързо намериха общ език на тема архитектура. Оказа се, че Рейчъл имаше някакви познания по въпроса покрай заниманията си с историята на изкуството. Дълго обсъждаха фасадите на различни нюйоркски сгради — виждала ли си тази, била ли си там и така нататък, затова аз изостанах и известно време вървях до Нико в неуютно мълчание.

— Благодаря ти, задето си искал да ни помогнеш — рекох накрая.

Той присви очи. Гневът му като че ли се беше уталожил, но подозрителността си оставаше.