Битката за Лабиринта

— Това ли е гениалната ви идея? — изкрещя Анабет. — Ще оставите Люк да унищожи лагера, да избие стотици полубогове и след това да нападне Олимп? Готов сте да видите как се сгромолясва целият свят, само за да получите това, което искате?

— Каузата ви е обречена, скъпа. Разбрах го веднага, щом започнах работа в лагера. Няма как да отблъснете мощта на Кронос.

— Не е вярно!

— Нямах друг избор, скъпа. Предложението беше твърде изкусително, за да откажа. Съжалявам.

Анабет блъсна на земята един статив. По пода се пръснаха чертежи.

— Уважавах ви! Прекланях се пред вас! Построили сте невероятни неща. Решавали сте проблеми. А сега… сега не мога да ви позная. Може би наистина сте само един робот. Трябвало е да умрете още преди две хиляди години!

Вместо да се ядоса, Дедал сведе тъжно глава.

— Вървете да предупредите Хирон. Люк вече разполага с нишката и…

Изведнъж Госпожа О’Лиъри наостри уши.

— Някой идва! — обади се Рейчъл.

Вратите на работилницата се отвориха и вътре политна Нико. Ръцете му бяха оковани. Зад него вървяха Кели и двама лестригони, следвани от духа на Минос. Той вече почти изглеждаше от плът и кръв — блед брадат мъж със студени очи и трепкаща неясна роба.

Царят впи поглед в Дедал.

— Най-сетне, стари приятелю!

Изобретателят стисна зъби. Обърна се към Кели.

— Какво правите тук?

— Люк ти праща поздрави — отвърна Кели. — Реши, че сигурно ще се зарадваш да видиш бившия си работодател Минос.

— Това не влизаше в уговорката ни!

— Така е — кимна емпусата. — Но вече получихме това, което искахме от теб, и сега трябва да удържим и другите си обещания. Минос ни предаде този симпатичен млад полубог, който ще ни свърши чудесна работа. — Тя прокара пръст по брадичката на Нико. — А в замяна поиска единствено главата ти, старче.

Дедал пребледня.

— Предателство…

— Свиквай — отвърна Кели.

— Нико, добре ли си? — обадих се аз.

Той кимна тъжно.

— Съжалявам, Пърси. Минос ми каза, че сте в опасност. Убеди ме да се върна в Лабиринта.

— Искал си да ни помогнеш?

— Излъга ме — поклати глава той. — Излъга ни всички…

Обърнах се към Кели.

— Къде е Люк? Защо не е тук?

Емпусата се усмихна многозначително.

— Зает е. Подготвя атаката. Но не се тревожи, подкрепленията ни ще пристигнат всеки момент. А междувременно аз възнамерявам да похапна!

От пръстите на ръцете й изскочиха дълги нокти. Косата й пламна, краката й приеха истинския си вид — единият магарешки, другият — бронзов.

— Пърси — прошепна Рейчъл, — крилете… Мислиш ли…

— Да! — отвърнах. — Аз ще се опитам да спечеля малко време.

И този миг сякаш цялото царство на Хадес се изсипа на главите ни. Двамата с Анабет нападнахме Кели. Великаните се нахвърлиха на Дедал и Госпожа О’Лиъри скочи да го защити. В блъсканицата Нико падна на земята, а духът на Минос пищеше:

— Убийте изобретателя! Убийте го!

Рейчъл смъкна крилете от стената. Никой не й обръщаше внимание. Кели едва не повали Анабет. Емпусата беше невероятно бърза. Подскачаше по масите, преобръщаше изобретения и не ни оставяше да я доближим. С периферното си зрение видях как Госпожа О’Лиъри впива зъби в ръката на един от лестригоните. Той изпищя от болка и я замята насам-натам, опитвайки се да се отърси от нея. Дедал посегна към меча си, но вторият великан стовари юмрука си върху масата и мечът литна настрани. Стъкленица с гръцки огън падна на земята и се възпламени, огънят бързо се разпространи.

— При мен! — извика Минос. — Духове на мъртвите, елате тук!

Той вдигна призрачните си ръце и край него въздухът зажужа.

— Спри! — обади се Нико, който някак беше успял да се освободи от оковите.

— Нямаш власт над мен, глупако! — изкрещя подигравателно Минос. — През цялото време аз те командвах! Да, душа за душа. Но не твоята сестра ще се върне от мъртвите, а аз! Веднага, щом покося изобретателя!

Край него се появиха сенки, трептяха и се умножаваха, превръщаха се в стражи с критски брони.

— Аз съм син на Хадес! — заяви Нико. — Махайте се!

Минос се разсмя.

— Нямаш власт над мен! Аз съм господарят на мъртвите! Царят на сенките!

— Нищо подобно! — Нико извади меча си. — Аз съм техният господар!

Заби черното острие в пода и то потъна в камъка като в масло.

— Не! — Минос се олюля. — Няма да…

Земята потрепери. Прозорците се разлетяха на парчета, нахлу свеж въздух. В каменните плочи на пода зейна пукнатина и Минос и сенките пропаднаха в бездната.

Лошата новина: битката продължаваше, а аз си бях позволил да се разсея. Кели скочи към мен толкова рязко, че не успях да я отблъсна. Мечът ми отхвръкна настрани, а при падането си ударих главата в масата. Всичко заплува пред очите ми. Не можех да си мръдна ръцете.

Кели се разсмя.

— Предвкусвам колко ще ми се усладиш!

Тя оголи зъби и в следващия миг изведнъж застина. Червените й очи се ококориха. От устата й се откъсна изненадан вик.

— В нашето училище не правим така…

Анабет извади ножа от гърба й и с ужасяващ писък емпусата се разтвори в жълта мъгла.