Битката за Лабиринта

Земята… Какво се опитваше да ми каже Анабет? Майката на Антей беше богинята на Земята, най-древната богиня. Баща му беше Посейдон, но не от него, а от Гея черпеше силата си той. Нищо не можех да му направя, докато беше стъпил на земята.

Опитах се да се промуша покрай него, но Антей предугади хода ми. Препречи ми пътя и се ухили. Вече само си играеше с мен. Беше ме отписал.

Вдигнах поглед към провесените от тавана вериги, по които се поклащаха закачени на куки черепи. Изведнъж ми хрумна идея.

Престорих се, че възнамерявам да го заобиколя от другата страна. Антей се премести. Публиката закрещя, призоваваше великана да ме довърши, но той се забавляваше.

— Дребосък! — извика Антей. — Не заслужаваш да си син на бога на моретата!

Усетих как Въртоп се връща в джоба ми. Антей обаче все още смяташе, че мечът лежи в праха зад гърба му и че се опитвам да стигна до него. Не беше кой знае какво преимущество, но с друго не разполагах.

Хвърлих се право напред, приведен ниско над земята, все едно възнамерявах да се промуша между краката му. Той се наведе, за да ме хване, а аз скочих с всички сили. Стъпих на ръката му, от там на рамото и на главата. Антей реагира точно така, както очаквах. Надигна се с възмутен писък и аз се изстрелях нагоре, възползвайки се от инерцията. Сграбчих края на една верига и черепите затракаха. Увих крака около нея, както ни бяха учили в часовете по физическо. Извадих Въртоп и съсякох съседната верига.

— Слез долу, страхливецо! — изкрещя Антей. Посегна към мен, но не успя да ме достигне.

Едва се държах да не падна.

— Качи се да ме хванеш! Или ти тежи шкембето?

Великанът изрева и подскочи към мен. Сграбчи един синджир и започна да се набира по него. Докато се мъчеше да се покатери, аз спуснах веригата, която бях отсякъл и на третия опит успях да закача с куката препаската на Антей.

— Аааа! — изпищя той. Веднага нахлузих последната брънка от веригата на синджира, за който се крепях, като я вклиних здраво, за да не се измъкне. Антей понечи да скочи на земята, но задникът му остана във въздуха, тъй като препаската го придържаше. Той се хвана и увисна на други два синджира, за да не се преобърне с главата надолу. Надявах се препаската и веригата да издържат още няколко секунди. Докато Антей ругаеше и се поклащаше, аз се запрехвърлях от верига на верига като пощуряла маймуна, закрепяйки куките към съответните брънки. Не знам как успях. Мама винаги е казвала, че имам истински талант да оплитам нещата. А и освен това, исках да спася приятелите си. Така или иначе, само след минута великанът висеше във въздуха, омотан в плетеница от синджири.

Скочих на арената запъхтян и изпотен. Дланите ми кървяха, разранени от катеренето.

— Свали ме! — заповяда Антей.

— Освободи го — обади се Люк. — Той е нашият домакин.

Свалих капачката на Въртоп.

— Ще го освободя…

И забих меча в корема на великана. Той изрева, върху мен се посипа пясък, но Антей беше високо, не докосваше земята и този път нямаше как пръстта да се вдигне да му помогне. С изтичането на пясъка и Антей се стопи, докато накрая от него остана само увисналата на веригите гигантска препаска, край която се поклащаха озъбени черепи. Те най-сетне имаха на какво да се смеят.

— Джаксън! — извика Люк. — Отдавна трябваше да ти видя сметката!

— На няколко пъти си се опитвал — напомних му аз. — Пусни ни да си вървим, Люк. Антей ми обеща и се закле в реката Стикс. Аз съм победителят.

Отговорът му изобщо не ме изненада.

— Антей е мъртъв. Клетвата му си отиде заедно с него. Но тъй като днес съм в добро настроение, ще те убия бързо.

Посочи Анабет.

— Запазете живота й. — Гласът му трепна леко. — Искам да говоря с нея, преди… преди голямата ни победа.

Чудовищата по трибуните извадиха оръжията си или протегнаха нокти. Бяхме обречени. Нямаше начин да се справим с толкова многоброен противник.

В този миг усетих как от джоба ми лъхва смъртоносен студ. Кучешката свирка! Напипах я. Досега не бях използвал подаръка от Квинт, тъй като не му вярвах. Но сега… нямах друг избор. Извадих я от джоба и я вдигнах към устните си. Не се чу никакъв звук, а самата свирка се разпадна на парчета лед, които за секунди се разтопиха в ръката ми.

Люк се разсмя.

— Какви са тези фокуси?

Зад гърба ми се чу изненадан писък. Лестригонът, които държеше Анабет, прелетя над мен и се стовари в стената.

— БАФ!

Емпусата Кели изкрещя, но двеста и петдесет килограмовата черна хрътка я сграбчи като играчка и я метна във въздуха право в скута на Люк. Госпожа О’Лиъри изръмжа и скитските дракона отстъпиха. За момент чудовищата по трибуните застинаха от изненада.

— Да вървим! — извиках на приятелите си. — Браво, Госпожо О’Лиъри!

— Вратата в другия край! — извика Рейчъл. — Натам!

Заедно с Етан Накамура прекосихме тичешком арената и се шмугнахме през вратата, следвани от Госпожа О’Лиъри. Зад нас се чуваше невъобразима шумотевица, сякаш цялата армия от чудовища се опитваше едновременно да скочи от трибуните и да хукне след нас.

Петнайсета глава Открадваме едни малко използвани криле