Битката за Лабиринта

С облекчение се измъкнах от кухнята, въпреки че това, което ми предстоеше, също доста ме притесняваше. Взех телефона и набрах номера. Цифрите отдавна се бяха изтрили от дланта ми, но това не беше проблем. Без да искам, бях запомнил номера наизуст.

Уговорихме се да се срещнем на „Таймс Скуеър“. Рейчъл Елизабет Деър стоеше пред хотел „Мариът Марки“, покрита от главата до петите със златна боя.

Лицето, косата, дрехите — всичко. Все едно цар Мидас я беше докоснал. Правеше се на статуя, заедно с още петима, боядисани в имитация на мед, бронз, сребро и т.н. Бяха застинали в различни пози край преминаващите туристи, някои от които се спираха да ги зяпат и оставяха пари на проснатото на тротоара платнище.

В краката на Рейчъл имаше надпис: „Улично изкуство за деца. Благодарим за подкрепата.“

С Анабет стояхме пред Рейчъл сигурно пет минути, но тя с нищо не показа, че ни е видяла. Изобщо не помръдваше и не мигна нито веднъж. С моя СДВ никога не бих издържал. Щях да полудея, ако трябваше да стоя на едно място толкова дълго. Златната Рейчъл изглеждаше доста странно. Приличаше на статуя на някоя известна личност, да речем, актриса. Само очите й си бяха в обичайното зелено.

— Дали да не я ощипя? — предложи Анабет.

Стори ми се гадно, но Рейчъл изобщо не реагира. След още пет минути едно момче в сребристо се появи от стоянката на такситата, където си беше почивало досега. Застана до Рейчъл във високопарна поза и тя се обърна към нас.

— Здрасти, Пърси — усмихна се. — Точно навреме! Да идем да си вземем кафе.

Влязохме в едно заведение на Четирийсет и трета — „Явайския лос“. Рейчъл си поръча късо еспресо — любимото на Гроувър. Ние с Анабет си взехме млечен шейк и се настанихме на маса точно под препарирания лос. За моя изненада, никой не обръщаше внимание на покритата със златна боя Рейчъл.

— Ти беше Анабел, нали? — попита тя.

— Анабет — поправи я Анабет. — Винаги ли се обличаш в златно?

— Не — отвърна Рейчъл. — Събираме пари за нашата група. Доброволци сме в един проект за работа с деца в началното училище. Сега са им махнали часовете по рисуване, чухте ли за това? Правим го веднъж в месеца, ако извадим късмет, изкарваме по четиристотин-петстотин долара. Както и да е, едва ли сте дошли да говорим за това. Ти също ли си дете на бог?

— Шшшт! — изсъска Анабет и подозрително се огледа. — Защо не го обявиш на всеослушание, а?

— Добре. — Рейчъл стана и извика силно: — Хей, чуйте: тези двамата тук не са хора! Те са деца на древногръцки богове!

Никой не ни погледна. Тя сви рамене и седна.

— Май не им пука.

— Не е смешно — процеди Анабет. — Това не е шега, простосмъртно момиче!

— Стига! — обадих се аз. — Успокойте се! И двете!

— Аз съм спокойна! — заяви Рейчъл. — Всеки път, когато се появиш, ме нападат чудовища. За какво толкова да се притеснявам?

— Виж — рекох, — съжалявам за онова в кабинета по музика. Надявам се, че не са те изключили.

— Глупости. Само ме разпитваха за теб. Но аз се направих на две и половина.

— Едва ли ти е било трудно — измърмори подигравателно Анабет.

— Хайде, стига! — намесих се аз. — Рейчъл, имаме проблем. И се нуждаем от помощта ти.

Рейчъл присви очи към Анабет.

— И ти ли се нуждаеш от помощта ми?

Анабет разбърка шейка със сламката си.

— Може би — измърмори нацупено тя.

Разказах на Рейчъл за Лабиринта и защо трябваше да намерим Дедал. Описах й преживелиците ни вътре.

— Значи искате да ви водя — каза накрая тя. — Макар че никога не съм стъпвала там.

— Ти можеш да виждаш през мъглата — рекох. — Също като Ариадна. Сигурен съм, че ще откриеш верния път. Лабиринтът няма да те заблуди.

— А ако грешиш?

— Ще се загубим. И в двата случая ще е опасно. Много опасно.

— И може да загина?

— Да.

— Но нали каза, че чудовищата не обръщат внимание на хората? Твоят меч…

— Да — прекъснах я, — божественият бронз не може да нарани простосмъртните. Повечето чудовища не биха ти обърнали внимание. Но Люк… на него му е все тая. Той би използвал всеки — простосмъртен, полубог, чудовище. И ако му се изпречиш на пътя, ще те убие, без да се поколебае.

— Симпатичен тип — измърмори Рейчъл.

— Той е под влиянието на титана — опита се да го защити Анабет. — Не съзнава какво върши.

Рейчъл премести поглед от нея към мен и обратно.

— Добре — рече, — съгласна съм.

Премигах. Не си бях представял, че ще е толкова лесно.

— Сигурна ли си?

— И без това цяло лято ще скучая. Това е най-доброто предложение засега. Какво трябва да търся?

— Нужен ни е вход към Лабиринта — обясни Анабет. — Има един в лагера, но там няма как да влезеш. Забранено е за простосмъртни.

От нейната уста „простосмъртен“ звучеше като някаква смъртоносна болест, но Рейчъл само кимна.

— Добре. И как изглежда този вход?

— Може да е навсякъде — отвърна Анабет. — В най-обикновена стена. Скала. Врата. Канализационна шахта. Отбелязан е със знака на Дедал. Гръцката делта, изписана в синьо.

— Ето това ли? — Рейчъл написа Δ върху влажното стъкло на масата.

— Да — кимна Анабет. — Да не би да знаеш гръцки?