Битката за Лабиринта

— На този остров ще си безсмъртен — рече Калипсо тихо. — Няма да остарееш и да умреш. Можеш да оставиш битките на другите, Пърси Джаксън. Да избягаш от пророчеството.

Зяпах я смаяно.

— Просто ей така?

Тя кимна.

— Да, просто така.

— А… приятелите ми?

Калипсо се надигна и ме хвана за ръката. Обля ме топла вълна.

— Ти ме попита за моето проклятие, Пърси. Не исках да ти го казвам. Но истината е, че от време на време боговете ми изпращат по някой герой. Веднъж на хиляда години те позволяват на някого да доплува до бреговете ми, някой, който се нуждае от помощта ми. И докато се грижа за него, се сприятеляваме… Ала мойрите ми изпращат само герои, които…

Гласът и потрепери.

Стиснах ръката й.

— Какво? С какво те натъжих?

— Винаги ми изпращат герой, който не може да остане — прошепна тя. — Който не може да приеме предложението да бъде с мен. Герой, който… в когото няма как да не се влюбя.

Цареше тишина, само фонтаните бълбукаха и вълните тихо се плискаха в брега. В първи миг не осъзнах какво точно означаваха думите й, а след това възкликнах:

— Влюбена си в мен?

— Само ако можеше да се видиш — усмихна се тя, но от очите й продължаваха да се ронят сълзи. — В теб, разбира се, в кого другиго!

— Затова ли се отдръпваше през цялото време?

— Опитвах се. Но не можех да се спра. О, колко са жестоки мойрите! Изпратиха те при мен, храбрецо, макар да знаеха, че ще разбиеш сърцето ми.

— Но… аз… аз съм си просто аз.

— И това е достатъчно — отвърна Калипсо. — Бях си обещала да не говоря за това. Да те пусна да си тръгнеш, без дори да ти предложа да останеш. Но не мога да го направя. Сигурно мойрите и това са предвидили. Остани при мен, Пърси. Страхувам се, че това е единственият начин да ми помогнеш.

Взрях се в хоризонта. Първите лъчи на зората обагряха небето в алено. Можех да остана тук завинаги, да изчезна от лицето на земята. Да живея с Калипсо и невидимите прислужници, готови да изпълнят всяко мое желание. Да садим цветя, да разговаряме с птиците и да се разхождаме на брега под звездите. Без войни. Без пророчества. Без избори.

— Не мога — рекох.

Тя тъжно сведе глава.

— Не искам да те нараня — продължих, — но приятелите ми имат нужда от мен. Сега вече знам как мога да им помогна. Трябва да се върна.

Калипсо отскубна стрък лунна дантела. Блясъкът на цвета бързо избледняваше на първите лъчи на слънцето. „Утрото е по-мъдро от вечерта“ — беше казал Хефест. Калипсо пъхна цветето в джоба на ризата ми. Изправи се на пръсти и ме целуна по челото — сякаш като благословия.

— Тогава да вървим на брега. Ще те изпратя да поемеш по своя път.

Салът беше от свързани помежду си трупи и представляваше квадрат със страни по пет метра. На мачтата се вееше бяло платно. Не ми изглеждаше достатъчно здрав, за да издържи дори и в езеро.

— С него ще стигнеш навсякъде, където поискаш — обеща Калипсо. — Не се тревожи.

Хванах я за ръката, но тя я издърпа.

— Може да ти идвам на гости — рекох.

Тя поклати глава.

— Никой не може да намери Огигия повторно, Пърси. Заминеш ли, никога повече няма да те видя.

— Но…

— Върви, моля те. — Гласът й се прекърши. — Мойрите са жестоки, Пърси. Не ме забравяй! — За миг на устните й изгря усмивка. — И посади едно цвете в Манхатън заради мен!

— Обещавам.

Стъпих на сала и той веднага започна да се отдалечава от брега.

Докато навлизах в езерото, си мислех, че мойрите наистина постъпваха жестоко с Калипсо, като всеки път й изпращаха герой, в когото тя нямаше как да не се влюби. Но същото важеше и за него. Нямаше да я забравя до края на живота си. Винаги щях да се чудя какво би било, ако бях останал…

Само след няколко минути остров Огигия изчезна в мъглата. Носех се сам към изгрева.

Време беше да реша къде исках да отида. Сещах се само за едно място, което можеше да ми предложи утеха и среща с приятели.

— Заведи ме в лагера — заповядах на сала. — Закарай ме у дома.

Тринайсета глава Намираме си водач

Няколко часа по-късно салът излезе на плажа на лагера. Нямах никаква представа как стигнах там. В някакъв момент водата в езерото просто се превърна в морска. Познатият силует на Лонг Айлънд се появи в далечината, на повърхността изплуваха две симпатични бели акули и ме съпроводиха до брега.

Слязох на сушата и лагерът ми се стори изоставен. Беше късно следобед, но стрелбището беше празно. По стената за катерене с грохот се спускаше лава, обаче нямаше жива душа. Трапезарията беше празна. Хижите — безлюдни. Едва тогава забелязах над амфитеатъра да се издига пушек. Беше рано за лагерен огън, а и приятелите ми едва ли се бяха събрали там да си пекат филийки. Хукнах към амфитеатъра.

Отдалеч чух гласа на Хирон. И когато смисълът на думите му проникна в съзнанието ми, се спрях като закован.

— … да приемем, че е мъртъв — говореше той. — След толкова дни на мълчание, вече не можем да се надяваме молитвите ни да бъдат чути. Помолих най-добрата му приятелка да извърши необходимото в церемония за оказване на последна почит.