Битката за Лабиринта

— Все още не се знае дали ще последва ново изригване — обясняваше глас зад кадър. — За всеки случай, властите са заповядали евакуацията на близо половин милион души. Вулканичната пепел е достигнала до езерото Тахо и до Ванкувър, а районът около връх Света Елена е отцепен за движение в радиус от сто мили. Няма данни за загинали, но мнозина са постъпили в болница с леки наранявания и…

Хефест изключи телевизора.

— Доста ни разтърси.

Взирах се смаяно в черния бронзов екран. Половин милиона души евакуирани? Леки наранявания? Какво бях направил?

— Телхините се разбягаха — продължи богът. — Немалко са загинали, а оцелелите едва ли ще се осмелят да използват отново ковачницата ми. От друга страна, и аз мога да я използвам. От изригването Тифон се размърда, но за щастие не се е събудил напълно. Ще видим какво ще стане…

— Не е възможно аз да съм го направил, нали? Не съм толкова силен!

Хефест изсумтя.

— Не си толкова силен ли? Мен не можеш ме излъга, момче! Ти си син на Земетръсеца! Не си знаеш силата!

Комплиментът не ме зарадва. В планината бях загубил контрол върху себе си. Едва не загинах от мощта, която бях освободил. Бях изцедил всичките жизнени сили от тялото си. И сега се оказваше, че едва не бях унищожил северозападната част на САЩ и бях събудил най-ужасното чудовище, оковано от боговете. Може би бях прекалено опасен. За приятелите ми щеше да е по-добре да ме смятат за мъртъв.

— А Гроувър и Тайсън? — попитах.

Хефест поклати глава.

— Боя се, че за тях не се знае нищо. Предполагам, че Лабиринтът ги е погълнал.

— И какво да правя сега?

Той потръпна.

— Не търси съвет от стар инвалид като мен, момче. Но едно ще ти кажа. Познаваш ли жена ми?

— Афродита?

— Същата. Трудно можеш да излезеш на глава с нея. И това, което искам да ти кажа, е: пази се от любовта. Тя така преобръща всичко, че накрая си мислиш, че горе е долу, а грешното е правилно.

Спомних си срещата с Афродита в белия кадилак в пустинята през зимата. Беше заявила, че проявява особен интерес към мен и именно защото ме харесва, ще се погрижи да се сблъскам с достатъчно проблеми в любовта.

— Тя ли го е замислила? — попитах. — Тя ли е направила така, че да падна тук?

— Възможно е. Нямам представа. Но ако решиш да си тръгнеш — пак повтарям, не казвам кое е правилно и кое грешно, — редно е да спазя обещанието си. Да ти кажа как да стигнеш до Дедал. Има едно нещо… Не е свързано с нишката на Ариадна. Или, по-точно, връзката е много малка. Да, нишката ще ти свърши работа. И затова армията на титаните се опитва да се добере до нея. Но най-добрият начин да се ориентираш в Лабиринта… Тезей го е направил с помощта на царската дъщеря. А тя е била обикновена простосмъртна. Нямало е капчица божествена кръв във вените й. Но е била умна и с ясен взор. Виждала е добре. Та, мисълта ми е, че ти много добре знаеш как да се ориентираш в Лабиринта.

Най-сетне загрях! Къде бях спал досега? Хера беше права. Отговорът е бил пред очите ми през цялото време.

— Да — кимнах, — вече знам.

— Значи остана да решиш само дали тръгваш, или оставаш.

— Ами… — Разбира се, че трябваше да тръгна. Но думите заседнаха в гърлото ми. Погледът ми отхвръкна към езерото, изведнъж мисълта да напусна острова ми се стори непоносима.

— Помисли малко — посъветва ме Хефест. — Отложи решението за сутринта. Утрото е по-мъдро от вечерта.

— А Дедал ще ни помогне ли? — попитах. — Ако даде на Люк средството да се ориентира в Лабиринта, с нас е свършено. Сънувах… сънувах, че Дедал убива племенника си. Беше огорчен, поддаде се на гнева и…

— Да си гениален изобретател не е лесно — прекъсна ме богът. — Винаги си сам. Неразбран от околните. Лесно е да паднеш в плен на злобата, да допуснеш ужасни грешки. С хората се работи много по-трудно, отколкото с машините. И когато един човек се счупи, няма как да бъде поправен.

Той обърса последните капчици пепси от гащеризона си.

— В началото Дедал се стремеше да постъпва правилно. Съжали се над Ариадна и Тезей и им помогна. Искаше да им направи добро. И то провали целия му живот. Това справедливо ли е според теб? — Богът сви рамене. — Не знам дали Дедал ще ви помогне, но не съди за някого, преди да си влизал в ковачницата му и да си работил с чука му.

— Ще… ще се опитам.

Хефест стана.

— Сбогом, момко. Добре се справи, че прогони телхините. Няма да го забравя.

Думите му ми прозвучаха твърде прощални, сякаш се сбогуваше с мен завинаги. После богът се превърна в огнен стълб и пое обратно по езерото към външния свят.

В следващите няколко часа обикалях по брега. Когато най-накрая се върнах на моравата, към четири-пет сутринта, Калипсо още беше в окъпаната от лунна светлина градина. Сребристата лунна дантела сияеше и събуждаше багрите на околните червени, жълти и сини цветя.

— Заповяда ти да си тръгнеш, нали? — предположи Калипсо.

— Е, не точно. Даде ми възможност за избор.

Тя ме погледна в очите.

— Заклех се, че няма да ти предложа.

— Какво?

— Да останеш.

— Да остана… — повторих аз. — Завинаги?