Битката за Лабиринта

Изправих се, пренебрегвайки пулсиращата болка в главата. Сведох поглед към ръцете си. Бях сигурен, че ще са покрити с грозни белези, но на тях им нямаше нищо. Изглеждаха си съвсем нормално, освен че може би бяха малко по-розови от обикновено. Бях облечен в бяла памучна риза и памучни панталони, които не бяха мои. Краката ми бяха боси. За миг ме връхлетя паника — какво ли беше станало с Въртоп?, — но после напипах химикала в джоба. Както винаги, той се беше върнал при мен. До него беше кучешката свирка от стикски лед. Някак си беше успяла да ме последва и това не ме зарадва особено.

Станах от леглото. Каменният под беше леден. Обърнах се и се озовах пред лъснато бронзово огледало.

— Пресвети Посейдон! — възкликнах. Бях отслабнал с поне десет килограма и приличах на жив скелет. Косата ми беше в неописуем вид. Връхчетата й бяха обгорени като брадата на Хефест. Ако някой бездомник с подобна външност се приближеше към колата ми на светофара, за да предложи да ми измие стъклото, веднага щях да заключа вратите и да отпраша с мръсна газ.

Обърнах гръб на огледалото. Вляво от мен светлееше входът на пещерата. Поех към слънцето.

Излязох на зелена морава. Вляво се издигаше горичка от кедрови дървета, а вдясно се простираше голяма цветна градина. Насред моравата бълбукаха четири фонтана с издялани от камък сатири, от чиито флейти бликаше водата. Право срещу мен една пътека плавно се спускаше към каменист бряг, по който лениво се плискаха вълни на езеро. Знаех, че е езеро, защото… Просто го знаех. Водата беше сладка, а не солена. Слънцето искреше ослепително, небето беше ясно. Все едно бях попаднал в рая. Тази мисъл мигом ме притесни. Който си е имал вземане-даване със света на митологията, няма как да не научи на собствен гръб, че най-опасни са именно райските кътчета като това.

Момичето със сплетената карамелена коса разговаряше с някого на брега. Не го виждах хубаво заради трепкащите над водната повърхност слънчеви лъчи. Двамата като че ли спореха. Опитах се да се сетя какво знаех за Калипсо от древните митове. Името ми беше познато, но… Нищо не помнех. Чудовище ли беше? Дали не убиваше героите, които попадаха при нея? Ала ако беше зла, защо все още бях жив?

Поех бавно към нея, краката ми бяха схванати. След малко тревата премина в камъни, трябваше да внимавам къде стъпвам, за да не падна, и когато отново вдигнах глава, Калипсо беше сама. Беше облечена в бяла рокля без ръкави с кръгло деколте, обшито със злато. Търкаше очи, сякаш беше плакала.

— Сънчо най-сетне се събуди — рече тя, като се опита да се усмихне.

— С кого говореше? — Гласът ми беше като квакане на жабок, пуснат за три минути в микровълнова.

— А!… С един пратеник — отвърна Калипсо. — Как се чувстваш?

— Откога съм тук?

— Откога… — повтори тя замислено. — Въпросът за времето е твърде сложен на моя остров. Нямам представа, Пърси, честна дума.

— Откъде знаеш името ми?

— Говориш насън.

Изчервих се.

— Ъъъ… Да, и преди са ми го казвали.

— Коя е Анабет?

— Ами… Приятелка. Бяхме заедно, когато… Всъщност как попаднах тук? Къде съм?

Калипсо протегна ръка и прокара пръсти през рошавата ми коса. Отстъпих сепнато.

— Извинявай — рече тя. — Неусетно свикнах да се грижа за теб. А как си попаднал тук… Падна от небето. Цопна във водата — посочи езерото. — Истинско чудо е, че си жив. Явно водата е смекчила удара. А на въпроса къде си — ти си в Огигия.

— Това близо ли е до Света Елена? — попитах аз, тъй като хич ме нямаше по география.

Калипсо се разсмя. Тих, сдържан смях, сякаш наистина й беше смешно, но не искаше да ме обиди. Изглеждаше страшно привлекателна, когато се засмееше.

— До нищо не е близо, храбрецо — отвърна тя. — Огигия е моят измислен остров. Съществува едновременно навсякъде и никъде. Тук може да се лекуваш в безопасност. Няма от какво да се страхуваш.

— Но приятелите ми…

— Анабет, Гроувър и Тайсън?

— Да! — потвърдих аз. — Трябва да се върна при тях. Те са в опасност.

Калипсо отново докосна лицето ми и този път не се отдръпнах.

— Първо си почини. Няма как да помогнеш на приятелите си в това състояние.

Изведнъж си дадох сметка колко бях уморен.

— Ти нали не си… нали не си зла магьосница?

Тя се усмихна свенливо.

— Как ти хрумна това?

— Ами веднъж попаднах при Цирцея и нейният остров също беше много хубав. Само че тя има навика да превръща мъжете в морски свинчета.

Калипсо се засмя.

— Обещавам, че няма да те превърна в морско свинче.

— А в нещо друго?

— Не съм зла магьосница — отвърна тя. — И не съм ти враг, храбрецо. А сега върви да почиваш. Очите ти се затварят.

Беше права. Коленете ми се подгъваха и Калипсо ме подхвана, за да не падна по очи върху камъните. Косата й ухаеше на канела. Беше изненадващо силна или пък просто аз бях отслабнал. Помогна ми да стигна до една пейка с меки възглавници край фонтана и да легна на нея.

— Почивай — заповяда тя. И аз заспах, унесен от бълбукането на фонтана и уханието на канела и хвойна.