Битката за Лабиринта

Надигна се шумотевица и развълнувани гласове се приближиха към вагонетката. Приготвих се да сваля капачката на Въртоп. Някой отметна платнището. Скочих, стиснал здраво бронзовия меч, и се озовах срещу група… кучета.

Или поне главите им бяха кучешки, с черни муцуни, кафяви очи и заострени уши. Телата бяха слаби и черни като на морски бозайник, с къси крачета, завършващи с нещо средно между плавник и ходило. Ръцете бяха човешки, но с остри нокти. Представете си смеска между момче, доберман и морски лъв и долу-горе ще добиете представа за какво говоря.

— Полубог! — изджафка някой.

— Изяжте го! — заповяда друг.

Но аз замахнах с Въртоп и покосих цялата първа редица.

— Дръпнете се! — изкрещях на останалите, като се опитах да докарам най-заплашителния си вид. Отзад стоеше учителят — почти триметров телхин с оголени добермански зъби. Постарах се и аз да му се озъбя подобаващо. — Нов урок, деца! Ако бъдат прободени от меч от божествен бронз, повечето чудовища се изпаряват. Тази промяна е напълно нормална и ще ви сполети и вас, ако веднага не се изметете оттук!

За моя изненада, думите ми произведоха необходимия ефект. Телхините отстъпиха, но все пак бяха повече от двайсет и бързо щяха да преодолеят първоначалния си уплах.

Скочих от вагонетката и извиках:

— Часът свърши! Свободни сте!

И хукнах към изхода.

Чудовищата се впуснаха след мен с лай и ръмжене. Надявах се, че късите им крачета и плавниците ще ги забавят, но телхините се справяха съвсем прилично с тичането. За щастие в края на тунела към голямата пещера имаше врата. Затръшнах я и завъртях колелото, за да я затворя, но се съмнявах, че това щеше да ги забави.

Не знаех какво да правя. Анабет беше някъде наоколо. Вече нямахме шанс разузнавателната ни мисия да мине незабелязано. Втурнах се към платформата над езерото с лава.

— Анабет! — изкрещях.

— Шшшт! — Невидима ръка запуши устата ми и ме дръпна зад един голям бронзов котел. — Да не искаш да ни убият?

Намерих опипом главата й и смъкнах шапката. Анабет се появи пред мен, лицето й беше омацано с пепел и мръсотия.

— Пърси, какво ти става?

— Всеки момент ще дойдат! — Набързо й обясних за урока на чудовищата. Тя се ококори.

— Значи са били телхините! — ахна тя. — Как не се сетих! Затова правят… Виж!

Надникнахме над котела. В средата на платформата стояха четирима възрастни телхини, високи поне по четири метра. Черната им кожа искреше на светлината на огъня. Сред порой от искри, те се редуваха да удрят с чука едно дълго парче нажежен метал.

— Острието е почти готово — рече единият. — Трябва само да го охладим отново в кръв, за да се закали.

— Аха — отвърна другият. — Ще бъде още по-остро от предишното.

— Какво е това? — прошепнах аз.

Анабет поклати глава.

— Преди малко си говореха нещо за сплави. Чудя се…

— Във филма казаха, че телхините са изковали най-великото оръжие на титаните — рекох. — И че са направили… тризъбеца на баща ми.

— Телхините са предали боговете — обясни Анабет. — Използвали са непозволена магия. Не знам точно каква, но Зевс ги е хвърлил в Тартар.

— При Кронос.

Тя кимна.

— Трябва да се измъкнем…

В този миг вратата към стаята, където се беше провел урокът, излетя и навън се изсипаха младите телхини. Те се блъскаха нетърпеливо един в друг и се оглеждаха за мен.

— Сложи си пак шапката — заповядах. — И върви!

— Какво? — изпищя Анабет. — Няма да те оставя!

— Имам план. Ще им отвлека вниманието. А ти пусни металния паяк и се върни при Хефест. Трябва да му кажеш какво става тук.

— А ти как ще се измъкнеш? Ще загинеш!

— Ще се оправя. И освен това, нямаш друг избор.

Анабет ми хвърли убийствен поглед. Като че ли се канеше да ме халоса с юмрук, но това, което направи, ме изненада повече, отколкото ако ме беше ударила. Целуна ме.

— Пази се, водорасляк!

Нахлупи шапката и изчезна.

Сигурно щях да стоя там с часове, да се взирам в лавата и да се мъча да се опомня, но морските демони ме върнаха на земята.

— Ето го! — извика един. Целият клас телхини хукна по моста към мен. Втурнах се към средата на платформата и така изненадах четиримата възрастни, че те изтърваха нажеженото острие. То беше дълго около три метра и извито като сърп. Бях виждал какви ли не страхотии, но това недовършено оръжие, каквото и да беше то, направо ми изкара акъла.

Възрастните телхини бързо се окопитиха. От платформата тръгваха четири мостчета и преди още да реша по кое от тях да хукна, и четирите бяха завардени.

Най-високият телхин изръмжа:

— Кой ни е дошъл на гости? Син на Посейдон?

— Да — изръмжа друг. — Усещам морето в кръвта му.

Вдигнах Въртоп. Сърцето ми биеше оглушително.

— Ако повалиш някой от нас — рече третият, — ще те разкъсаме на парчета. Баща ти ни предаде. Прие дара ни, а после мълча, когато ни хвърлиха в ямата. И него ще разкъсаме на парчета, заедно с останалите олимпийци.