Божията формула

— А това означава, че няма всеобщо настояще. Онова, което е настояще за един наблюдател, е минало за друг и бъдеще за трети. Разбирате ли какво означава това? Нещо, което още не се е случило, вече е било. Ин и ян. Това събитие е неизбежно, защото макар и вече станало в дадена точка, още не се е случило в друга, но ще се случи.

— Невероятно.

— Наистина — съгласи се бодхисатва. — Но го твърди Теорията на относителността. Освен това съвпада с твърдението на Лаплас, че бъдещето, както и миналото, вече е предопределено. — Посочи Томаш. — Като говорим за Парадокса на близнаците, важно е да изясним, че времевото възприятие на наблюдателя зависи от скоростта, с която се движи. Колкото по-близка е тя до скоростта на светлината, толкова по-бавно се въртят стрелките на неговия часовник. Тоест за този наблюдател времето тече нормално, разбира се, минутата продължава да е минута. Само на онзи, който се движи с по-малка скорост, му се струва, че времето на по-бързо движещия се наблюдател тече по-бавно. По същия начин наблюдателят, който се движи със скорост, близка до тази на светлината, ще види как Земята се върти около Слънцето с голяма скорост. Ще му се стори, че времето на Земята е ускорено, че една година минава само за секунда, но на Земята, годината продължава да си е година.

— Това е само теория, нали?

— Строго погледнато, това вече е доказано — каза Тензин. — През 1972 г. беше поставен атомен часовник в реактивен самолет, за да се сравнят неговите показания с тези на друг часовник с голяма точност, оставен на Земята. Когато самолетът излетял на изток, часовникът, който се намирал на борда, изгубил почти шестдесет наносекунди спрямо този, който останал на Земята. Тази разлика се дължи, както е очевидно, на разликата между скоростта на реактивния самолет и скоростта на въртеливото движение на Земята. Както и да е, всичко това беше доказано впоследствие от астронавтите на Спейс Шатъл.

— Хм.

— И така, стигнахме до възловия въпрос, а именно гравитацията. — Старият тибетец се облегна на възглавницата. — Едно от нещата, които Айнщайн откри, е, че време-пространството е изкривено. Когато някакъв обект се приближава до много голямо тяло, като Слънцето например, то бива привлечено от тази огромна маса, сякаш пропада в пропаст. Това обяснява гравитацията. Пространството се изкривява и понеже пространството и времето са свързани, времето също се изкривява. Онова, което Теорията на относителността доказва, е, че времето тече по-бавно на места с висока гравитация и по-бързо на местата със слаба гравитация. Това води до различни последствия, свързани помежду си. Първото е, че всеки съществуващ предмет притежава собствена гравитация заради специфичните си характеристики, което означава, че времето протича по различен начин в различните точки на Вселената. Второто следствие е, че времето на Луната тече по-бързо от времето на Земята, а времето на Земята тече по-бързо от времето на Слънцето. Колкото по-голяма маса има даден предмет, по-бавно тече времето на повърхността му. Обектите с най-голяма гравитация са черните дупки, което означава, че ако космически кораб се приближи до една черна дупка, ще види как историята на Вселената се ускорява и стига своя край пред очите на екипажа.

— Невероятно — каза Томаш. — Но каква връзка има всичко това с нашия случай?

— Това е важно, за да изясним защо Айнщайн реши да приеме, че шестте дни на Сътворението, както са описани в Библията, трябва да се разглеждат в зависимост от връзката между времето на Земята и времепространствения континуум във Вселената. Когато говори за един ден, Старият завет очевидно има предвид един земен ден. Но според Теорията на относителността, колкото по-голяма е масата на един обект, толкова по-бавно тече времето на повърхността му. И въпросът, който Айнщайн постави, е следният: колко време по времевата вселенска скала е един ден на Земята?

Въпросът за миг увисна във въздуха.

— Сега започвам да разбирам някои от изчисленията и уравненията в ръкописа — прошепна Ариана. — Той е изчислявал времето по вселенската скала.

— Точно така — усмихна се Тензин. — Библията твърди, че Земята е била сътворена едва на третия ден. Следователно, макар измерването да се основава на земни дни, Старият завет явно има предвид третия ден по вселенската скала, понеже през първите два дни Земята не е съществувала.

— Но кое служи за отправна точка при измерването? — попита иранката.

— Айнщайн се основа на едно предположение, свързано с теорията за Големия взрив: съществуването на остатъчна светлина от великия акт на Сътворението на Вселената. Всяка светлинна вълна би била едно тик от голямото тиктакане на Вселената. Вълните, които достигат до Земята, са „разтегнати“ две запетая дванадесет части от милиона в сравнение със светлинните вълни, генерирани на Земята. Това означава, че на всеки милион земни секунди Слънцето губи две запетая дванадесет секунди. Въпросът е следният: ако Слънцето губи повече от две секунди по отношение на Земята, колко време губи цялата Вселена, която има много повече маса?