Божията формула

— Да. Професор Сиза винаги е гледал на тази фраза като на водеща мисъл към откриването на второто доказателство и ако се замислим, ще разберем защо. Айнщайн поставя въпроса дали неизбежно Вселената е това, което е, тоест въпроса за детерминизма. И това е основният въпрос: ако първоначалните условия бяха други, колко различна би била Вселената?

— Хм.

— Разбира се, по онова време е било неимоверно трудно да се отговори на този въпрос. Все още са липсвали математическите модели например, за да се подходи към решаването му. Но десетилетие по-късно, с появата на Теорията на хаоса, всичко се промени. Теорията на хаоса дава много точни математически инструменти за разрешаване на проблема с промяната на началните условия в една система.

— Не разбирам — каза Томаш. — Какво разбирате под начални условия?

— Изразът начални условия в случая се отнася до събитията в първите мигове от сътворението на Вселената, когато е станало разпределянето на енергия и материя. Но трябва да се вземат под внимание законите на Вселената, организацията на различните сили, стойностите на природните константи, всичко. Да вземем например природните константи. Не ви ли се струва, че са основен елемент в изчисленията?

— Природните константи?

— Да. — Сбърчи вежди, озадачен от въпроса. — Предполагам, че знаете за какво става дума, нали?

— Ами… не.

— О, извинете, понякога забравям, че не говоря на колеги — възкликна физикът и вдигна ръка в извинителен жест. — Природните константите са величини, които играят важна роля в поведението на материята. Те имат едни и същи стойности, в която и да е точка на Вселената, в който и да е момент от историята. Например водородният атом е един и същ на Земята или в някоя далечна галактика. Нещо повече, природните константи са тайнствени величини, които стоят в основата на Вселената и придават много от настоящите й характеристики. Те са нещо като код, в който се съдържат тайните на съществуването.

Томаш доби заинтригуван вид.

— Така ли? Никога не съм чувал за това…

— Вярвам ви — съгласи се Луиш Роша. — Има много неща, които учените са открили, а обикновените хора не знаят за това. И все пак тези константи са фундаментално свойство на Вселената, те са в основата на всичко, което ни заобикаля. Открито е, че размерът и структурата на атомите и молекулите, на хората, на планетите и звездите не са резултат на случайност, нито на селективен процес, а именно на стойностите на тези константи. При това положение въпросът, който професор Сиза постави, беше много прост: а ако стойностите на константите в природата бяха малко по-различни?

— Как така различни?

— Ами вижте, гравитационната сила би могла да е малко по-слаба или по-силна от това, което всъщност е; светлината би могла да има малко по-голяма или по-малка скорост във вакуум; константата на Планк, която е основна константа в квантовата теория, би могла да представлява друга величина… Какво би се случило, ако настъпят малки изменения в тези стойности? Настъпи тишина.

— И какво откри той? — попита Томаш, едва сдържайки любопитството си. Луиш Роша наведе глава.

— Не знам дали си спомняте, но когато бяхте на моята първа лекция тук, преди няколко седмици, говорих за точката Омега. Спомняте ли си?

— Разбира се.

— Какво запомнихте от онова, което казах тогава?

— Ами… момент, да си спомня… казахте, че има два възможни начина, по които да свърши Вселената. Или Вселената спира да се разширява и се свива, докато колапсира…

— Големият срив…

— … или безкрайно ще се разширява, докато привърши цялата енергия и не се превърне в ледено гробище.

— Топлинна смърт. А кое води до това, спомняте ли си?

— Мисля, че… мисля, че беше гравитацията, нали?

— Точно така, възкликна физикът, кимвайки одобрително. — Виждам, че сте разбрали лекцията. Ако скоростта на разширението успее да надделее силата на гравитацията, Вселената ще се разширява вечно. Ако не успее, ще се върне там, откъдето е тръгнала, горе–долу като монета, която хвърляме във въздуха и която отново тупва на земята. Докато върви нагоре, монетата преодолява гравитационната сила. Но после гравитацията я надвива.

— Точно така, спомням си вашия пример.

Луиш Роша вдигна пръст.

— Само че аз не казах всичко. Има и една трета хипотеза, която допуска, че силата на разширяване може да се изравни със силата на гравитацията на цялата съществуваща материя. Възможността това да стане е минимална, разбира се, тъй като би било необикновено съвпадение, предвид неимоверно големите величини, нали?

— Ами… да, така е.

— Но все пак точно това се вижда от наблюденията. Вселената се разширява със скорост, невероятно близка до критичната линия, разделяща вселената на Топлинната смърт от вселената на Големия срив. След откритието, че разширяването се ускорява, учените предположиха, че Вселената се движи към Топлинна смърт, но това няма нищо общо с истината. Истината е, че колкото и невероятно да изглежда, ние се намираме на разделителната черта между тези две възможности.

— Нима?

— Странно е, нали? А това означава, драги мой, че ни е излязъл късметът.

— Как така?