Божията формула

— Точно така — съгласи се физикът. — И по същата логика всичко може да се множи до безкрайност. Нашата вселена е огромна, нали? Но според последните космологични теории съществува възможността това да е само една от билионите вселени. Нашата вселена се е родила, расте и както следва от Втория закон на термодинамиката, ще загине. Край нея може би съществуват множество други вселени. И може би Вселената не е друго, освен мехурче пяна сред обширен океан, сред много други подобни пенливи мехурчета. — Направи пауза. — Наричат го метавселена.

— Следователно Вселената е безкрайна.

— Това е едната възможност. Но не и единствената.

— И друга ли има?

— Съществува възможността Вселената да е крайна.

— Крайна вселена? Мислите ли, че това е възможно?

— Вижте, това е само друга възможност.

— Но как е възможно? Ако Вселената има край, то тогава какво има отвъд нейните граници?

— Тя може и да е крайна, но няма граници.

— Как така? Не разбирам…

— Просто е. Фернандо Магелан е започнал да плава на запад, така ли е? Плавал, плавал и виж ти изненада, стигнал там, откъдето е тръгнал. — Луиш Роша вдигна ръце и ги завъртя, сякаш държеше топка. — С други думи, той доказал, че Земята не е безкрайна, но няма граници.

— Разбирам.

Двамата приключиха с кафето.

— Добре, всичко това има отношение, както казах, към трите основни пункта, на които се опира отговорът на въпроса за съществуването на Бог. Първата констатация е, че Бог е изкусен Творец, втората констатация е, че не можем да Го наблюдаваме през телескоп или микроскоп. — Вдигна трети пръст. — Но въпреки всичките трудности има един индиректен начин да се стигне до доказателството за съществуването на Бог.

— Какъв?

— Чрез търсенето на двете основни характеристики: разум и интенция. Професор Сиза определи, че за да научим дали Вселената е била създадена от съзнателен разум, трябва да дадем отговор на един основен въпрос: съществуват ли разум и цел в сътворението на Вселената? — Наведе глава. — Не е достатъчен положителният отговор по някоя от тези две точки. Трябва да е положителен и в двата аспекта, разбирате ли?

— Не напълно. Ако се докаже, че съществува разум, нима това не би било достатъчно?

— Разбира се, че не — отвърна Луиш Роша. — Когато наблюдаваме въртенето на Земята около Слънцето, струва ни се очевидно, че има смисъл в това движение. Но този смисъл нарочен ли е, или непредвиден? Защото, вижте, това би могло да е чиста случайност, нали? Ако Вселената е безкрайно голяма, неминуемо ще се открият характеристики като нашата сред безкрайно голям брой различни ситуации. Следователно, ако смисълът, разумността, които откриваме в обектите, са непредвидени, не бихме могли да сме сигурни, че виждаме в това божията ръка, нали? Трябва да установим, че имат някаква цел.

— Разбирам.

— Проблемът е, че обемът на понятието „интенция“ много трудно може да се уточни. Който и да било преподавател от Факултета по право ще го потвърди. В съдебните процеси една от най-големите трудности е точно тази — да се установи дали е имало умисъл от страна на подсъдимия при извършването на определено действие. Обвиняемият е убил човек, но го е убил, защото е възнамерявал да го убие или е било инцидент? Подсъдимият знае, чеда убиеш с умисъл, е по-тежко престъпление, и се защитава, като твърди, че е убил, но не е искал да убие и че всичко е било нещастна случайност. Та, трудността, значи, е да определиш умисъла на действието. — Разпери широко ръце. — Същото е и във Вселената. Оглеждайки се наоколо, във всичко можем да открием смисъл и разумност. Но тази разумност дали е непредвидена, или има определен замисъл зад всичко това? И ако е замисъл, то какъв е той? Така стигаме до един възлов момент, а именно — има ли начин да се докаже съществуването на този замисъл?

— Нали отговорът не е онази метафора с часовника, която ми изложихте преди?

— Да, часовникът на Уилям Пейли е много силен аргумент. Ако намерим часовник на земята и го разгледаме, веднага ще разберем, че е бил замислен от разумно същество с определена цел. И така, ако това е валидно за нещо толкова просто, каквото е един най-обикновен часовник, защо да не е валидно за нещо толкова много по-интелигентно и сложно, каквото е Вселената?

— Правилно. А това не става ли за доказателство?

— То е пример за разум и интенция, но не е доказателство.

— Тогава как бихме могли да намерим доказателство?

Луиш Роша се изпъна на стола.

— Айнщайн ни подсказа една идея — каза.

— Каква идея?

Физикът стана от мястото си и покани Томаш да го последва навън.

— Елате — каза. — Ще ви покажа второто доказателство.

Тръгнаха по дългия червен килим и прекосиха цялата библиотека. Подобно на екскурзовод, Луиш Роша отведе Томаш до огромен портрет в рамка, който висеше на стената в дъното, сред рафтове с книги. Беше великолепен портрет на Дон Жоао V, монарха, на когото библиотека „Жоанина“ дължеше името си. Физикът остави нещата си на елегантния черен роял пред картината и направи знак на Томаш да го последва.

— Елате с мен — каза той.