Братята

— Една жена на средна възраст се обади в кантората на адвоката, представи се като мисис Белтроун и обясни на Джан, че тя и богатият й съпруг имат нужда от бърз развод. Секретарката й каза да почака и извика през коридора на Тревър да не тръгва още. Той тъкмо събираше листата от бюрото си и ги слагаше в куфарчето. Камерата на тавана над него улови киселото му изражение при новината за появилия се клиент.

— Тя казва, че е богата! — изкрещя Джан и Тревър спря да се мръщи. Седна и зачака.

Мисис Белтроун заразказва случая на секретарката. Тя била трета поред съпруга, мъжът й бил много по-стар, имали къща в Джаксънвил, но прекарвали повечето си време на Бермудските острови. Освен това имали и къща във Вейл. От доста време смятали да се разведат и се били уговорили за всичко, нямало спорове, просто им трябвал добър адвокат, за да оправи документацията. Мистър Карсън им бил горещо препоръчан, но по някакви съображения трябвало да действат бързо.

Тревър вдигна слушалката и изслуша същата история. Мисис Белтроун седеше в къщата от отсрещната страна на улицата и говореше по сценарий, съставен от екипа именно за такива случаи.

— Непременно трябва да се срещна с вас — каза тя, след като петнайсет минути бе изливала душата си.

— Аз съм страшно зает — заяви Тревър, сякаш прелистваше страниците на пълен със срещи бележник-календар. Мисис Белтроун го наблюдаваше на монитора. Краката му бяха на бюрото, очите му бяха затворени, а вратовръзката кривната. Животът на един ужасно зает адвокат.

— Моля ви — настояваше тя. — Трябва да приключим с това. Искам да се видим днес.

— Къде е съпругът ви?

— Във Франция, но утре ще се върне.

— Хм, добре тогава, да видим — промърмори Тревър, докато си играеше с вратовръзката.

— Каква е тарифата ви? — попита тя и той отвори рязко очи.

— Този случай явно е по-сложен от обикновен развод по взаимно съгласие. Ще ви струва десет хиляди долара. — Той сбърчи лице при тези думи и зачака отговора със затаен дъх.

— Ще ги донеса днес — каза тя. — Можем ли да се видим в един часа?

Той скочи на крака и запърха около телефона.

— Един и половина става ли? — успя да изрече накрая той.

— Добре, чакайте ме тогава.

— Знаете ли къде е кантората ми?

— Шофьорът ми ще я намери. Благодаря ви, мистър Карсън.

Наричайте ме Тревър, едва не добави той. Тя обаче беше затворила.

От отсрещната къща го гледаха как стисна длани, а после ги сви в юмруци, скръцна със зъби и извика „Да!“. Беше уловил едра риба.

Джан влезе и попита:

— Е?

— Тя ще дойде в един и половина. Пооправи малко.

— Не съм ти прислужница. Можеш ли да получиш някаква предплата? Трябва да платя сметките.

— Ще й взема паричките, Джан. Бъди сигурна!

Тревър се нахвърли на етажерките си, като подреждаше книги, непипнати от години, бършеше рафтовете с книжна кърпичка и тъпчеше папките по чекмеджетата. Когато се захвана дръзновено и с бюрото си, Джан най-сетне се почувства виновна и започна да почиства чакалнята с прахосмукачка.

Работиха през целия обяд. Усилията и препирните им страшно забавляваха хората в отсрещната къща.

В един и половина от мисис Белтроун нямаше и следа.

— Къде е, дявол да я вземе? — изръмжа Тревър през коридора малко след два.

— Може да е поразпитала за теб — отвърна Джан.

— Какво каза? — изкрещя той.

— Нищо, шефе.

— Обади й се — заповяда той в два и половина.

— Тя не остави телефонния си номер.

— Не си й поискала номера?

— Не казах това. Казах, че тя не остави телефона си.

В три и половина Тревър излетя от кантората си, като отчаяно се мъчеше да удържи фронта в скандала с жената, която бе уволнявал поне десет пъти за осем години.

Проследиха го до Тръмбъл. Той стоя в затвора петдесет и три минути и когато си тръгна, отново беше минало пет часа и беше твърде късно да пусне писмата в Нептун Бийч или Атлантик Бийч. Както се и очакваше, той отиде в „Питс“ да пийне и да вечеря.

18

Екипът от Лангли отлетя за Демойн, където агентите наеха две коли и един микробус и с тях за четирийсет минути стигнаха в Бейкърс, Айова. Появиха се в тихото, затрупано със сняг градче два дни преди писмото. Преди Куинс да го вземе от кутията си, те бяха научили имената на началника на пощата, кмета, началника на полицията и майстора на палачинки в кафето до магазина за железария. Никой в Бейкърс обаче не знаеше кои са те.

Наблюдаваха как Куинс бърза към банката, след като излезе от пощата. Трийсет минути по-късно двама агенти, известни само като Чап и Уес, намериха банката, където работеше мистър Гарб Младши, и се представиха на секретарката му като инспектори от Федералния резерв. Наистина изглеждаха като представители на държавна институция — тъмни костюми, черни обувки, къса коса, дълги палта, лаконичен тон и делови маниери.