Братята

— Изпратихте ли чек за сто хиляди долара? — попита Чап.

— Да.

Уес, по-мрачният от двамата, го изгледа с презрение, сякаш искаше да каже: „Какъв глупак.“

Почетоха още малко, направиха някои бележки и си прошепнаха нещо.

— Колко пари е изпратил вашият клиент? — попита Куинс просто ей така.

Уес го изгледа още по-мрачно и отвърна:

— Не можем да ви кажем.

Куинс не се изненада. Тези момчета нямаха чувство за хумор.

— Само още един-два въпроса — намеси се Чап и Куинс разбра, че ще си говорят още един час. — Как купихте билетите за пътуването?

— Тук в писмото пише. Това копеле ми даде името и номера на туристическа агенция в Ню Йорк. Аз им се обадих, после им преведох парите. Лесно беше.

— Лесно? Друг път правили ли сте го?

— Да не сте дошли да обсъждаме сексуалния ми живот?

— Не.

— Тогава нека говорим по същество — каза предизвикателно Куинс и отново се почувства добре.

За миг в него се обади банкерът. А после се сети нещо и просто не можа да се сдържи да не го каже.

— Пътуването все пак си е платено. На вас ходи ли ви се?

За щастие те се разсмяха — за малко наистина, а после пак се върнаха към работата.

— Не ви ли хрумна да използвате псевдоним?

— Разбира се, че ми хрумна. Глупаво беше да се подписвам с истинското си име, но никога досега не съм правил нещо подобно. Мислех, че този човек казва истината. Той е във Флорида, аз съм в Айова. Изобщо не ми дойде наум, че може да е мошеник.

— Искаме копия от всички писма.

— Това може да се окаже проблем.

— Защо?

— Къде ще ги снимате?

— В банката няма ли ксерокс?

— Има, но не можете да ги снимате в тази банка.

— Тогава ще ги занесем някъде другаде.

— Това е Бейкърс. Няма къде да ги занесете.

— Нямате ли магазин за канцеларски материали?

— Има, но собственикът дължи на банката ми осемдесет хиляди долара. Той седи до мен в ротарианския клуб. Не можете да ги снимате там. Не искам да ме свързват с тази папка.

Чап и Уес се спогледаха, а после погледнаха Куинс.

— Добре тогава — каза Уес. — Аз ще остана тук с вас, а Чап ще вземе папката и ще намери ксерокс.

— Къде?

— В дрогерията — отвърна Уес.

— Вие сте намерили дрогерията?

— Да, трябваха ни пинцети.

— Техният ксерокс е на двайсет години.

— Не, купили са си нов.

— Ще внимавате, нали? Продавачът е втори братовчед на секретарката ми. Бейкърс е много малък град.

Чап взе папката и отиде до вратата. Когато отключи, бравата щракна високо, а когато той излезе, беше огледан най-подробно от главата до петите. Около бюрото на секретарката бяха скупчени няколко възрастни жени, които сега се взираха с ококорени очи в Чап. Старият мистър Гарб също беше наблизо, държеше счетоводна книга и се преструваше на зает, докато всъщност умираше от любопитство. Чап кимна на всички и излезе, като преди това мина покрай практически всички служители на банката.

Вратата щракна отново, когато Куинс завъртя проклетия ключ, преди някой да успее да нахълта. Той и Уес поприказваха притеснено за това-онова няколко минути, като на моменти разговорът почти замираше поради липса на общи теми. Поводът за запознанството им беше забраненият секс, а те очевидно трябваше да избягват тази тема. Животът в Бейкърс не беше особено интересен. Куинс не можеше да задава въпроси за живота на Уес.

— Какво да пиша в писмото си до Рики? — попита накрая Куинс.

Уес веднага се оживи.

— Ами аз преди всичко бих изчакал. Примерно един месец. Нека се поизпоти. Ако избързате с отговора и парите, може да реши, че е твърде лесно.

— Ами ако се ядоса?

— Няма да го направи. Той има много време, а освен това иска парите.

— Цялата му поща ли четете?

— Мисля, че имаме достъп до повечето писма.

Куинс умираше от любопитство. Седнал до човек, който вече знаеше най-дълбоката му тайна, той почувства, че може да го поразпита.

— Как смятате да го спрете?

Без да знае защо, Уес отвърна:

— Сигурно просто ще го убием.

Изведнъж в очите на Куинс Гарб засия лъчисто спокойствие и измъченото му лице светна щастливо. Бръчките му се отпуснаха. Устните му се разтегнаха в тънка усмивчица. Наследството му нямаше да бъде застрашено, а когато след смъртта на баща си получеше парите, той можеше да избяга и да живее както му харесва.

— Колко хубаво — прошепна той. — Колко хубаво наистина.

Чап занесе папката в една мотелска стая при другите членове на екипа, които бяха взели под наем цветен ксерокс. Направиха три комплекта копия и трийсет минути по-късно Чап се върна в банката. Куинс прегледа оригиналите си; всичко беше наред. Внимателно заключи обратно папката в сейфа и заяви на гостите си:

— Мисля, че е време да си вървите.

Тръгнаха си, без да си стиснат ръцете и без да си разменят обичайните любезности. Какво имаха да си кажат?

На местното летище ги чакаше частен самолет. Пистата едва стигаше за излитане. Три часа, след като оставиха Куинс, Чап и Уес докладваха в Лангли. Мисията им беше постигнала голям успех.