Братството на камъка

— Зная много добре, Ваше преосвещенство. Съзнавам греха си. Но скоро ще имам възможност да отговарям за него — той се опита да потисне кашлицата си.

Погледът на епископа омекна.

— Прощавайте. Бях много рязък — и се обърна към Дру. — А второто предложение?

— Не заличавайте убийството. Вместо това заличете моето присъствие в манастира. Всичко от килията ми да изчезне. Все едно че никой не е живял в нея. Заличете досието ми. След това уведомете властите и когато попитат за празната килия, кажете, че каноните са много строги и трудно привличате нови монаси. Просто манастирът не е бил пълен. Така няма да има начин полицията да открие, че един бивш убиец е намерил подслон и убежище там. Църквата ще избегне скандала.

— И вие ми препоръчвате това решение?

— То има предимството, че е просто. Полицията може да си разследва. Няма почти никакъв шанс някой да проговори. Единствените, които ще знаят, ще бъдем ние тримата и този, който ще почисти килията ми — Дру спря. — Има и трета възможност.

— Така ли?

— Най-простата от всички.

— И каква е тя?

— Да кажем истината.

Епископът присви очи.

Уредбата зазвъня. Той натисна бутона.

— Да?

— Ваше преосвещенство, уредих хеликоптера.

— А екипажа?

— Йезуити. Преди да влязат в ордена са служили във Виетнам. Един от тях е летял.

— Подходящо. Командосите на църквата. Имам още едно поръчение. Искам да ми уредиш среща с кардинала колкото е възможно по-рано тази сутрин.

— Искате ли да го събудя?

— За Бога, не. Но да бъде преди седем. Преди да каже първата си молитва. И, Пол, не си спомням кой отговаря за картузианците във Върмонт. Открий го.

— Веднага, Ваше преосвещенство.

Епископът затвори телефона.

— Сигурно се чудите какво правя.

— Ни най-малко — отвърна Дру. — Мислите да пратите йезуитите в манастира. За да се убедите, че казвам истината.

Епископът го погледна изненадан.

— И планирате да се срещнете с кардинала навреме, за да ги спрете, ако той не одобри плана ви. Не се съмнявайте. Напротив, той ще ви похвали, че сте действали бързо. Но все пак окончателното решение, ще оставите на него.

— Признавам, че приемам разказа ви с известен скептицизъм. Манастир пълен с трупове! Наистина бих бил глупак, ако взема решение преди да имам доказателства.

— Но защо ще ви лъжа?

— Може би не лъжете. Може би след шест години отшелничество просто сте сбъркал. Объркал сте се.

— Искате да кажете, че съм се побъркал? — Дру се ядоса.

— Не, разбира се. Само объркан. Всичко, което знам, е че от няколко дни носите в джоба си една умряла мишка. На мое място бихте ли приел това като достатъчно доказателство?

Епископът погледна пликчето на бюрото и посегна към него. Дру го изпревари. Епископът дръпна ръката си, а Дру сложи пликчето в джоба си.

— Привързан сте към малкия си приятел?

— Да речем, че съм сантиментален.

Изражението на епископа стана сурово.

— Много добре. Ако негово Високопреосвещенство, кардиналът, се съгласи, хеликоптерът ще пристигне в манастира на обяд. И ако всичко, което казвате, е вярно, ще решим кое от предложенията ви да приемем.

— А междувременно?

— Нуждаете се от място, където да останете. Каквато и да е истината, вие сте изтощен напълно. А си мисля, че ще бъде добре да си смените и дрехите.

Дру погледна смачканите си дрехи.

— И къде ще ме изпратите?

— Не знам. Ще се консултирам с Пол.

Отец Хафър се закашля.

— А аз? Трябва ли да отида с него?

Епископът прехапа устни.

— Не мисля. Не бива да привличаме вниманието върху себе си. Докато не научим какво е положението, най-добре е да изпълнявате ежедневните си задължения. Имам един въпрос. Приехте ли изповедта на този човек?

— Но разбира се. Преди да го препоръчам на картузианците. Животът му като отшелник беше неговото изкупление.

— Не, имам пред вид снощи.

— Ами, не — Отец Хафър се намръщи. — Не мислех, че…

— Защото той твърди, че преди две нощи е убил човек. Значи душата му е в голяма беда. Трябва да му дадете опрощение.

Дру се сети за разпятието, което използва като оръжие и се зачуди дали опрощението е възможно.

— Събуди се, хей, събуди се! Пристигнахме! — каза гласът.

Дру лежеше на задната седалка на черния кадилак, който му даде епископът. Шофьорът — млад, спретнат, с атлетична фигура мъж, синеок и добре подстриган, с джинси, тениска с надпис „U of Mass“3 и мокасини — му бе представен като отец Логан.

— Но можеш да ми казваш Хал.

Свещеникът изглеждаше така, сякаш бе от университетския отбор по футбол. На Дру му бяха необходими няколко секунди да осъзнае двуякото значение на думата „Mass“ върху тениската му. Освен съкращение от Масачузетс означаваше и „литургия“.

Те напуснаха резиденцията на епископа малко преди зазоряване и след като кадилакът тръгна по шосе номер 90 на запад и излезе от Бостън, Хал каза:

— Ще пътуваме известно време. Можеш да поспиш.

Но в ума на Дру се въртяха толкова много мисли, че не чувстваше умора. Все пак, след като закусиха, той заспа веднага, щом седна в колата. По-късно се чудеше дали не е бил упоен. Но Хал не се бе докосвал до храната му. Освен ако го е направил, когато Дру отиде до тоалетната. Само че защо епископът ще иска да бъде упоен?