Братството на камъка

Бутна вратата и влезе. Тъмнина. Сети се, че вляво трябва да има ключ и го потърси. Явно обаче захранването бе в друга верига, защото си остана тъмно. Преди слънцето светеше през високите прозорци. Но сега…

Представи си стрелката на часовника, която отдавна беше минала шест. Като се опираше на стената, той продължи да върви и се блъсна в един стол. Достигна другата стена, после на пътя му се изпречи изповедалнята. Усети миризмата на плесен, която подразни носа му. Но редом с нея почувства и аромата на тамян. Когато докосна вратичката към олтара, разбра, че си е у дома.

Само ако имаше кибрит. Спомни си редовете от свещи отдясно и отляво на олтара. Влезе вътре и напипа кибрит в метална кутийка. Запали една клечка и се усмихна на пламъчето. Усмивката не изчезна от лицето му, докато палеше една по една свещите, което изпълни параклиса с премигващо сияние. Той коленичи в първия молитвен стол и мълчаливо започна да се моли.

В полунощ, все още без никакви новини от епископа, Дру отново почувства нужда да се върне и да се помоли.

И тогава чу изскърцване зад гърба си.

В първия миг си помисли, че пука дървото, защото се свива от студа.

Вторият път реши, че старата сграда издава тези звуци.

Третият път, обаче, извади маузера от джоба на якето си и легна на пода.

— Спокойно, приятел, отпусни се — каза някакъв глас в тъмното. — Не исках да те плаша.

Хал.

Дру остана на земята между пейките.

— Хайде де. Знам къде си. Видях те като се наведе. Но първо видях, че измъкна патлака. Тъй че да успокоим топката. На мен ми е наредено да не те изпускам от очи, а не да ме използваш за мишена.

Дру нямаше намерение да рискува. Погледна към вратата вляво от олтара, като се сети, че тя води в сакристията зад него. А зад нея пък друга врата водеше към стълбите. „Ако се наложи, мога да скоча през вратичката на олтара и да избягам.“

Още едно проскръцване, по-близо.

Челото му се ороси от пот. А в параклиса бе дяволски студено.

— Отпусни се, де — каза Хал. — Ще ти обясня. Слушай сега, знаех, че ще дойдеш тук в шест. Предположих, че ще се подчиниш на навиците си от манастира. Вечернята. Следващата служба е утринната, в полунощ. Затова дойдох по-рано. Мислех, че ще мога да те наблюдавам, без да преча на молитвите ти. Само си върша работата. Как можех да зная, че подът тук ще скърца всеки път, когато си взема въздух!

Дру се замисли. Може би казваше истината. Но защо просто не дойде тук заедно с мен? Нямаше да се притеснявам, ако е в параклиса, докато се моля. Не, нещо не беше както трябва.

Още едно изскърцване. Още по-близо.

Дру се надигна и пропълзя по-близо до олтара. Усещаше студа на пода.

— Трябва да направим нещо — гласът на Хал прозвуча по-отблизо. — Ти няма да се покажеш, докато не го направя аз. Но аз не искам да съм пръв заради пистолета в ръката ти. Слушай, сгреших, като не ти се обадих. Признавам. Хайде да прекратим тая криеница. Аз съм на твоя страна.

Скръц.

Свещите блещукаха. Дру отстъпи още малко назад към олтара.

— Помисли — каза Хал. — Ако исках да ти направя нещо, можех, докато спеше в колата.

Вярно.

— Или пък можех…

Скръц. Дру се придвижи още половин крачка към олтара…

— …да те убия, докато се молеше тук.

Също вярно.

— Тъй че нека да сключим примирие. Аз съм жертва на обстоятелствата.

Добре, помисли си Дру. Не съм тесногръд. Вместо да пропълзи останалото разстояние към олтара, той се претърколи в обратна посока към молитвените столове от дясната страна. Прицели се и за първи път проговори:

— Тогава всичко, което трябва да направиш, е да ми кажеш защо си станал свещеник.

При звука на гласа му вратата на параклиса се отвори. Един мъж със свещеническо расо и бяла якичка скочи напред с М–16 в ръка.

— Не! — извика Хал. Стоеше много по-близо, отколкото очакваше Дру, вдигнал едната си ръка. Беше трудно да прецени в полумрака, но може би държеше пистолет. Неизвестният свещеник се завъртя в неговата посока и натисна спусъка. Автоматичната пушка избълва цял пълнител. От силата на удара Хал бе вдигнат във въздуха и хвърлен към стената зад него. Плисна кръв. Хал потръпна и се свлече на пода.

Когато Дру се надигна на колене и се прицели с маузера, на вратата се появи още един свещеник с пушка в ръце и започна да стреля вътре в параклиса. Шумът, усилен многократно от ехото, прокънтя в ушите на Дру.

Той се сви отново под пейките. Свещеници! Убийци? Разумът му не го побираше. Религията? Насилието? Противоречието го шокира.

Свещеникът-убиец имаше предимството на тъмнината. А Дру не смееше да се покаже на светлината на свещите и да стреля. И освен това неговият маузер срещу автоматичната пушка М–16 и срещу Узи! Везните не клоняха на негова страна. Той се завъртя и прескочи вратичката на олтара. Падна тежко на застлания с килим под, като едва не изохка от удара в раменете. Продължи да пълзи към вратата на сакристията. Куршумите разкъсваха олтара над него.