Братството на камъка

Не, няма да стане, помисли си Дру и отново хукна. Не зная кой си, нито дали изобщо си свещеник. Не зная кой, по дяволите, искаше да ме убие тук и защо. Но зная едно. Опитвам се да играя по правилата. Свързах се с изповедника си. Доверих се на църковните власти (неволно щеше да каже „организацията си“.) Само че някой не играе по правилата. Има информатор. Изтича информация. Някой им е казал къде съм.

Затова сега ще играя по моите собствени правила. Ще го направя както аз си знам.

Премина през някакви паяжини. Почувства ги по лицето си. Някъде падаше вода. Усети зловоние и мирис на плесен. Зад него стъпките приближаваха. Стъпи в локва, измокри обувките и панталоните си. А далеч в тунела чу отново гласове. Групата, която бе влязла в параклиса, сега бе в тунела. Трябваше да побърза. Чу как мъжът зад него също нагази във водата. Гласовете ставаха все по-силни. Като се обърна, удари главата си в една тръба, която минаваше от едната стена към другата. Залитна, причерня му пред очите. Почувства влага в косата си и опипа мястото. После приближи пръсти до устата си. Беше пот, а не кръв. Продължи напред.

За какво ли се използваше тунелът? И къде ли водеше? Спря, като пазеше главата си от другите тръби. Реши, че е тунел по поддръжката. Сигурно оттук минаваха водоснабдителната и отоплителната система. И лесно можеха да се поддържат. Тогава тунелът би трябвало да извежда до семинарията. Като определи накъде ще върви, Дру се почувства по-добре. Но нещо се беше променило. Звуците зад него не се чуваха.

Защо?

Пред себе си напипа стена. Сбърка! Тунелът нямаше изход! Беше капан! И сега преследвачът му го очаква да се върне назад.

Дру стисна маузера, обърна се и тръгна обратно. Вървеше плътно до лявата стена. Препъна се в голямо парче отчупен бетон на пода и усети, че звукът от собствените му стъпки се промени. Спря. После направи няколко крачки и звукът отново стана същият както преди. Опита още веднъж, като се върна три стъпки назад. Отново чу глухо прокънтяване.

Най-сетне разбра. Наведе се към стената срещу себе си и както очакваше, ръката му попадна в празно пространство. Опипа с крак — същото. Малко по-високо бетонът започваше отново. Стълба! Той се заизкачва.

Стълбата направи завой. Той напипа дървена врата, натисна дръжката и я дръпна към себе си. Вратата не помръдна. За миг се смути, но реши да опита да я бутне, вместо да я дърпа и въздъхна, когато тя се отвори. Дру я допря до стената, за да провери дали някой не се крие зад нея. После се взря в неясния коридор. Тунелът наистина го бе довел до семинарията.

Не видя никой и тръгна. Достигна голяма стая — канапета, столове, маси, телевизор. През прозорците светеше луната. Поляната пред сградата се виждаше съвсем ясно. Зад нея трябваше да има гора и планини. Сигурността беше там.

Трябваше да напусне това място преди някой семинарист да го открие или преследвачът му да го настигне. Прекоси стаята и видя отляво врата, която водеше навън. Но когато тръгна натам, чу шумолене на дрехи зад себе си. Хвана се за маузера и замръзна.

— О, Исусе, благодаря ти!

Косата на Дру настръхна.

— Сигурен бях, че ще дойдеш — гласът беше старчески, глух и дрезгав. — Избави ме. Знаеш колко много страдам. — Гласът започна да хленчи. — Те не вярват, че твоята майка всяка нощ ми се явява!

От тъмния ъгъл се появи сянка. Беше стар, прегърбен мъж. Косата и брадата му бяха бели. Носеше бял халат.

Стомахът на Дру се сви. Старецът държеше тояга. Беше бос. Очите му блестяха безумно.

Мили Боже, помисли си Дру, не съм в семинарията. Подминал съм я. Намирам се в почивния дом. Това е старият свещеник, за който ми говореше Хал. Тук те държат…

Старецът коленичи, събра ръцете си и го загледа с възторг.

— Благодаря ти, Исусе. Ще ги накараме да ни повярват. Ти ще им кажеш, че аз не лъжа за благословената ти майка. Толкова дълго те чаках да дойдеш!

Дру се дръпна с ужас. Старецът изхърка и Дру си помисли, че може да получи сърдечен удар.

— Не, моля ви!

Старецът повиши глас и започна да пее:

„Свети боже, славим името ти! Господи всемогъщи, ние ти се кланяме и те бого-тво-рим“.

Дру стигна до вратата и излезе. В полумрака се чу някакъв мъжки глас:

— Отче Лауренс, отново ли излязохте от стаята си. Знаете, че не бива да пеете нощем. Ще събудите…

— Чудо! — викаше старецът. — Чудо! — И отново започна да пее: „Безкрайна, огром-на-а-а е твоята власт!“