Братството на камъка

Но колата го учуди. Продължи да върви. И това също го развесели. Де го чукаш, де се пука!

Погледна към огледалото. Търсеше светлините на преследвачите. Но не можа да намери огледалото. Видя го на земята до себе си. Всъщност нямаше нищо смешно, дявол го взел.

Зави наляво на първото кръстовище, после надясно на следващото, за да заблуди евентуалните си преследвачи в лабиринта от планински пътища.

Гърдите го боляха. Счупеният волан се забиваше в ръката му. Когато зави за пореден път, зърна една крайпътна табела, известяваща, че градче на име Ленокс е на дванадест мили в обратната посока.

Болката в гръдния му кош напомни за себе си. Колата явно бе прегряла. Чуваше ясно хъркането на мотора. Радиаторът повече не съскаше. Просто беше празен. Колата започна да намалява скоростта си. Част от предната решетка изхвръкна и издрънча на пътя. Той премина бавно покрай един тъмен магазин, влезе в спящ град и спря пред някаква мръсна къща, чиято поляна плачеше за косене.

Въпреки че къщата беше тъмна, една улична лампа осветяваше мотоциклети, паркирани отстрани и пред верандата. Дру остави кадилака и скоро откри, че нито един от мотоциклетите не беше привързан или заключен.

Колко доверчиви граждани! Те вероятно си мислят, че никой няма да посмее да ги вземе. Но аз пък съм в настроение!

Дру си избра най-големият Харли-Дейвидсън и го забута надолу по улицата. Избра едно закътано място сред дърветата, където претърси багажната чанта. Беше пълна с инструменти и едно старо кожено яке. Намери елекрическата система и запали мотора, така както направи преди с кадилака. Дру възседна мотора и завъртя ръчката за газта. Машината изръмжа.

Не беше карал мотор цели десет години, от времето когато бе използвал един в една операция, където…

Не. Дру тръсна глава. Не искаше да си спомня.

Когато увеличи скоростта, студеният октомврийски вятър забрули лицето му. Зачуди се как ли ще реагират мотоциклетистите на сутринта. Дали ще бъдат толкова ядосани, че за отмъщение ще разпродадат това, което е останало от кадилака.

Дру избърса сълзите, които вятърът бе изкарал в очите му. Кадилакът на епископа. Четири колела и купе. Знаеше, че подобни мисли не би трябвало да го забавляват. Въпреки това се вълнуваше, опивайки се от скоростта на мощния Харли, който го отвеждаше обратно в Бостън.

За да потърси някои отговори там.

— Отец Хафър, моля — Дру каза това с равен глас от една телефонна кабина близо до бензиностанцията, малко след осем сутринта, като се мъчеше да задържи гнева си. Ръцете му бяха вкочанени. Трепереше от студения вятър, който го бе блъскал цяла нощ. Лъчите на утринното слънце едва затопляха кабината.

Мъжкият глас, който му бе отговорил, не каза нищо.

— Не ме ли чухте? — въпреки усилието си Дру не можа да удържи възбудата в гласа си. Той искаше обяснения. Кой го бе измамил? Защо бе атакуван в семинарията? И то от свещеници! — Казах, че искам да говоря с отец Хафър!

Дру погледна ядосано през мръсното стъкло на кабината към пътя, за да се увери дали няма някой, който да проявява интерес към него. Планът му бе да стигне до Бостън, но толкова премръзна, че реши да спре в Конкорд, на деветнадесет мили на запад от града.

От другата страна все още не отговаряха.

Време ли печелеха? Дали проверяха откъде се обажда?

Изведнъж мъжът каза:

— Един момент.

Дру чу как остави слушалката. Чу и гласове, които шептяха нещо.

Давам им още двадесет секунди. След това затварям.

— Ало? — Гласът беше друг. — Вие ли искате да говорите с…

— Отец Хафър. Какво има?

— Кой е, моля?

Дру почувства безпокойство.

— Един негов приятел.

— Тогава сигурно не сте чули.

— Какво?

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя… По телефона звучи доста сухо… Той е мъртъв.

Сякаш кабинката се разклати.

— Но, това е… — думата „невъзможно“ заседна в гърлото му. — Видях го вчера сутринта.

— Това се случи снощи.

— Но как? — Гласът на Дру пресипна от шока. — Той умираше. Знаех това. Но лекарите му даваха живот до края на годината.

— Да, но не болестта го уби.

Зашеметен, Дру затвори телефона. Насили се да тръгне. Знаеше че трябва да напусне Конкорд колкото може по-скоро. В случай че обаждането му е било прихванато. Нуждаеше се от място, където да се чувства сигурен.

Не си позволи лукса да скърби.

Трябваше да се опита да проумее.

Почти не усети как пропътува разстоянието до Лексинктън, намиращ се на единадесет километра от Бостън. Очите и съзнанието му бяха замъглени от болката. Той остави мотоциклета на една тиха странична уличка. Съмняваше се, че рапорта за кражбата е стигнал до Лексинктънската полиция толкова скоро.

Яркото слънце напълно контрастираше с мрачното му настроение. Той тръгна през градчето, претендиращо, че е мястото, където е започнала войната за независимост.

Пръстите му бяха свити. Почти не забелязваше позлатените от есента дървета, мириса на пушек или шепота на падащите наоколо листа. Беше изпълнен с мъка и ярост.