Братството на камъка

Миналата нощ отец Хафър говорил с някого по телефона. Казал на другите свещеници, че трябва да излезе. Прекосил улицата пред църквата и там го ударила кола. На тротоара. Силата на удара го хвърлила чак до вратата на църквата.

„Той не се е мъчил…“

„Как можете да знаете“.

„Нямаше много кръв. Шофьорът не спрял. Трябва да е бил пиян. Така да загуби управление! Да излезе от платното! Полицията все още не го е открила, но когато го намерят… Законът не е достатъчно строг. Бедният човек, толкова малко време му оставаше и така глупаво да го загуби заради една пияна, безотговорна свиня!“

Дру стисна още по-силно юмруци.

Телефонно обаждане? Ударен от кола на тротоара? Основното звено между моя предишен живот и манастира. Отец Хафър, убит от пиян шофьор?

Глупости!

Дру усети малкото вързопче в джоба си. Пластмасовото пликче. Телцето на Малкия Стюарт. Сети се за мъртвите монаси. Някой трябваше да плати за всичко, което стана през тези ужасни дни.

— Свържете ме с епископа! — Гласът на Дру бе висок, груб. Стоеше в кабината и гледаше към мотоциклета в уличката, а после и към туристите на поляната.

— Ужасно съжалявам…

Дру разпозна гласа. Беше Пол.

— …но Негово Преосвещенство не е тук сега. Ако искате оставете името и телефонния си номер.

— Той ще говори с мен.

— А кой…

— Само му кажете — човекът с мишката.

— Добре. Той наистина иска да говори с вас.

Дру чу прищракване. Погледна часовника си и се обзаложи — петнадесет секунди. Но епископът дойде по-рано, на дванадесетата.

— Къде сте? Очаквах обаждането ви. Какво стана в…

— Семинарията ли? Смехория. Надявам се вие да ми кажете.

— Телефонът ми звъни по този повод от пет сутринта. Питах ви какво…

— Двама свещеници се опитаха да ме убият. Ето това се случи! Те убиха Хал. И още един, друг свещеник, се криеше в изповедалнята!

— Полудяхте ли?

Дру замръзна.

— Двама свещеници се опитали да ви убият? На кого ги говорите? И Хал бил мъртъв? Току-що получих бележка от него. Това, което искам да знам е, защо убихте онези семинаристи. Защо нахлухте в дома, изплашихте свещениците до смърт и откраднахте колата ми?

Дру почувства как сърцето му се превръща в парче лед.

— И още нещо — тези ваши фантазии.

— Какви фантазии?

— За манастира. Слава богу, че изпратих йезуитите да проверят. Ако кардиналът и аз бяхме известили полицията, щеше да бъде катастрофа. Нямаше никакви тела в манастира.

— Какво?

— Нямаше никакви убити монаси. Мястото е пусто. Не разбирам къде са отишли, но докато не науча повече, нямам намерение да излагам Църквата.

— Значи избрахте първия вариант. Скрито-покрито. И ме изоставяте сам.

— Нямам намерение да ви изоставям. Аз също имам няколко въпроса и искам отговорите им. Слушайте внимателно. Няма да е умно да дойдете в кабинета ми. Ще ви кажа къде.

— Оставете това.

— Не ми говорете така. Ще ми докладвате на адреса, който ви кажа.

— Не.

— Предупреждавам ви. Не усложнявайте сам ситуацията, в която сте. Вие сте дали обет. Вашият епископ ви нарежда!

— Нищо не ви дължа. Направих това, което вие искахте. Последствията бяха ужасни.

— Много съм разстроен от вашето отношение.

— Почакайте, докато си видите колата.

Дру тръшна слушалката.

Нетърпелив, той възседна мотоциклета. Гърдите още го боляха от удара в кормилото. Но го боляха още повече от скръб и гняв. Завъртя ръчката. Моторът изръмжа.

Но къде да отиде? Какво трябва да направи?

Църквата, вече беше ясно, не можеше да му бъде убежище. Някой някъде по веригата беше предател и не можеше да се разчита на нея. Епископът може би — не, той сигурно беше искрен, толкова, колкото объркан беше Дру.

Пол, секретарят на епископа? Но епископът му вярваше безрезервно.

Тогава кой? И което бе по-важно, защо?

И какъв бе оня славянски свещеник със странния червен камък на пръстена и четиридесет и пет калибровия пистолет, скрит в изповедалнята?

Добре. Дру прехапа устна. Към Църквата нямаше повече задължения. Само към Господ. И към себе си. Трябваше да спаси душата си.

Трябваше да забрави, че е бил в манастира. Трябваше да забрави, че се бе оттеглил от предишния си начин на живот. Да си представи, че все още е в играта. Какво би направил, ако не можеш да вярваш никому, ако се страхуваш от враг?

Отговорът беше ясен. Инстинктът му го подсказа. Помисли си с гордост, за което помоли Бог да му прости, че някога бе най-добрият. Все още беше. Шестте години не бяха притъпили уменията му.

Да. Той завъртя ръкохватките, моторът изръмжа. Но Дру не тръгна към Бостън. Не на изток, а на запад.

Към Ню Йорк. Към единствените хора, на които можеше да разчита. Към своята бивша любовница и своя бивш приятел. Арлийн и Джейк.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА Възкресението

Рогът на сатаната