Братството на камъка

Кафявите плочи, с които бе облицована сградата на Дванадесета улица, намираща се близо до Вашингтон Скуеър, му бяха познати отпреди. Възможно беше, разбира се, приятелите му да не живеят вече тук, затова преди да започне наблюдението, Дру трябваше да провери дали това е така. Първо откри кабина, която не беше обрана от вандали и имаше телефонен указател. Пулсът му се ускори, когато на буквата X намери името Хардести, Арлийн и Джейк.

Адресът бе същият.

Но дали в момента бяха в града. Дру беше длъжен да разбере това. Проблемът бе, че не можеше просто да се обади. Съществуваше вероятност телефонът да се подслушва. А той не искаше да подсказва на враговете си, че е наблизо. Те може би се бяха досетили, че ще се опита да влезе в контакт с Арлийн и Джейк.

Дру привърза мотоциклета към една метална ограда близо до Вашингтон Скуеър и прекоси големия парк без да обръща внимание на наркоманите и продавачите по пейките. Подмина детските площадки и се запъти към внушителната, покрита с надписи и рисунки арка, с която започваше Пето авеню — огромна артерия, простираща се на север докъдето ти поглед стигне. Небето беше покрито с облаци, но времето бе топло — около петнадесет градуса. Обичайната тълпа музиканти под арката свиреше нещо тъжно, сякаш мрачното небе предупреждаваше, че няма да свирят още дълго тук.

— Искаш ли да спечелиш пет долара?

Младежът, когото избра, седеше встрани, под едно голо дърво, и сменяше скъсаната струна на китарата си. Дълга руса коса, брада, яке във военни цветове, скъсани на коляното джинси и един пръст, който се подаваше от маратонките.

Той му хвърли поглед, изпълнен с подозрение. Гласът му бе учудващо гърлен:

— Я се разкарай.

— Не ме разбирай погрешно. Предложението ми не е мръсно. И не е незаконно. Трябва само да се обадиш по телефона вместо мен. Ще ти кажа защо. Дори ще кача цената на десет.

— Само за да се обадя по телефона?

— Защото съм щедър.

— И не е нито незаконно, нито гадно?

— Гарантирам ти.

— Двадесет.

— Добре. Какво да се прави!

Можеше да му плати и повече. Миналата нощ беше ловувал по тъмните улици, като се правеше на лесна плячка за нападатели. Три пъти го спираха. Първият път го заплашиха с пистолет, а после с нож и въже. Остави всеки от тях със счупена капачка на коляното и извита ръка („За вашето изкупление. Идете си в мир и не грешете повече!“) и им взе всичките пари, които намери. Бизнесът излезе доходен. Плячката бе двеста двадесет и три долара, достатъчна, за да си купи подплатена тъмна полушубка и ръкавици. Но въпреки че можеше да бъде и по-щедър, благодарение на това, което му бе останало, той не искаше да събуди подозрение у младежа, като му даде много повече.

Както изглеждаше, момчето просто не вярваше на късмета си.

— Е, къде са парите?

— Половината сега, половината после. Значи трябва първо да намерим телефон. Аз ще набера номера. Ще ти дам слушалката. Ако отговори мъж, ще питаш дали е Джейк. Ще му кажеш, че живееш на долния етаж и си много ядосан от шума миналата нощ. От купона. Не са те оставили да спиш.

— Имаше ли наистина купон?

— Откъде да знам! Но върши работа. Бързо затваряш телефона. Ако се обади жена, казваш същото, но първо ще я питаш дали е Арлийн.

— И за какво е всичко това?

— Е, не е ли ясно? Искам да проверя кой от тях си е в къщи.

След пет минути младежът излезе от телефонната кабина.

— Беше жената. Арлийн.

Както обикновено Дру започна огледа три пресечки преди целта, разхождайки се с привидно нехайство по Дванадесета улица, сякаш не го интересуваше нищо наоколо. А всъщност изследваше внимателно всеки детайл пред себе си. Въпреки дългите години на бездействие, беше съхранил много от своите способности. Позволи си лукса да си припомни как започна всичко.

Хонконг, 1962 година. Беше на дванадесет години. „Чичо“ му Рей бе разтревожен, защото Дру бягаше от училището, където повечето служители от посолството пращаха децата си. Безпокойството му дори нарасна, когато разбра какво прави Дру — скита с китайските бездомни хлапета по докове и бордеи.

— Но защо? — запита го той. — Едно американче без придружител в тези части на града може да бъде убито. Някоя сутрин полицията ще те намери да плуваш в пристанището с лице към водата.

— Аз не съм сам.

— Имаш предвид онези скитници около теб ли? Те са свикнали да оживяват в уличните джунгли. Освен това са китайци. Това е техният свят.

— Точно това искам да науча. Да оставам жив по такива улици, макар че съм американец.

— Чудно е как тези хлапета са те приели, вместо да те пребият.

— Аз им давам храна. А също и дрехите, които не ми стават.

— Господи, не разбирам защо това е толкова важно за теб — руменото лице на Рей бе загубило цвета си. — Заради родителите ти ли? Заради това, което стана с тях? Дори след две години?

Изпълнените с болка очи на Дру казаха всичко.

Следващият път, когато Дру изчезна от училище и скитосва с китайчетата, Рей предложи компромисно решение: