Братството на камъка

Томи Втори не отговори. Направи знак на Дру да го последва. Те завиха зад ъгъла. Не толкова уверен, Дру се озова в една още по-тясна уличка, пълна с купувачи, велосипедисти, търговци и сергии с тенти. Глъчката от гласове и миризмата на гранясало олио беше непоносима.

— Брой до десет — предложи Томи. — След това тръгни по улицата. До края на третата пресечка ще имам портфейла ти. — И той посочи задния джоб на Дру.

— До края на третата, значи? — Объркването на Дру премина в интерес.

Той погледна към уличката, пълна с народ. Заинтригуван, премести портфейла си от задния в по-тесния преден джоб. След това се усмихна самодоволно.

— Добре, давай. Но не ми изглежда честно. Имам предвид, докато броя не трябва ли да си затворя очите? Да можеш да се скриеш някъде.

— Че защо? — Все тъй начумерен Томи Втори тръгна по улицата.

Дру веднага започна да брои. Едно, две… Наблюдаваше как Томи си проправя път сред тълпата. Три, четири, пет…

Изведнъж замръзна. Томи беше изчезнал. Дру застина, огледа се. Как ли го направи? Като камък във вода, Томи Втори просто бе погълнат от водовъртежа на тълпата. Докато осъзнае трика, на който току-що бе свидетел, Дру се сети, че не е успял да изброи до десет.

Трик ли? Ами сигурно това беше всичко, което ще се случи, реши Дру. Просто номер. Възвърна си самоувереността и тръгна по улицата. Но когато попадна в тълпата, осъзна, че е много по-сложно, отколкото си мислеше. Имаше толкова много възможности. Дали да върви бавно или бързо, да внимава или да се прави на разсеян? Да се оглежда, за да се предпази от Томи или да гледа напред и да избегне…

Някакъв велосипедист мина толкова близо, че Дру трябваше да скочи вдясно. Налетя на възрастна китайка, която носеше кошничка с бельо от пералнята. Тя извика нещо, което сигурно не беше много приятно, но той не разбра. Всички момчета на улицата се оправяха много по-добре с неговия език, отколкото той с техния. Може би чичо Рей имаше право по отношение на училището. Дру чу някакъв вик зад себе си, обърна се стреснато, но не видя откъде идва. Препъна се в тротоара и се блъсна в количка, пълна с плодове. Ръкавът на ризата му се изцапа. Продавачът се развика, Дру посегна да му плати и се сети, че ако извади портфейла си…

Томи Втори. Огледа се подозрително, усети топка в стомаха си и се втурна напред през тълпата. Продавачът продължи да вика по него. Скоро виковете се смесиха с глъчката наоколо. Миризмата се засили — препържено олио, препечено месо, гнили зеленчуци… Започна да му се повдига.

Въпреки това той вървеше бързо. Трябваше да внимава за портфейла. Притисна ръка до издутия джоб на панталоните си и стигна до втория ъгъл. Сега забеляза вниманието, което бе възбудил в китайците — някакъв бял сред всички тези азиатци. Въртеше очите си на всички страни и търсеше да зърне Томи.

Почувства облекчение, когато видя края на гъмжащата от хора уличка пред себе си и табела „Бар и грил на Хари — Хонконг“. Табелата му послужи за ориентир. Преглътна с радост, когато зърна и Томи, подпрял се на стената на ъгъла, точно под табелата. С усмивка прекоси улицата и спря.

— Е, какво има? — подхвърли презрително Дру. — Трябваше да се обзаложа с теб.

— И как щеше да ми платиш?

Стреснат, Дру потърси портфейла в предния си джоб.

— Ами с това.

Когато го пипна обаче, веднага разбра, че нещо не е наред. Извади го и целият почервеня. Този портфейл беше стар, платнен и мръсен. Неговият беше нов и от хубава кожа. А този беше отгоре на всичко и празен. Дру отвори уста да каже нещо, но думите не идваха на езика му.

— Да не би да търсиш това? — попита Томи, протегна ръка иззад гърба си и му подаде трофея. — Съгласен съм с теб. Трябваше да се обзаложим.

Но това кръглолико момче с лъскава черна коса и с една педя по-ниско от Дру, макар че бе по-голямо, не показваше никакво задоволство от своята победа — нито усмивка, нито перчене, нито превъзходство.

— Как го направи?

— Ключът е в разсейването. Винаги. Аз вървях покрай теб, но без да ме виждаш. Когато блъсна количката с плодове, ти беше толкова притеснен, че не забеляза как размених портфейлите. Ти мислеше само за това да го усещаш в джоба си.

Дру се намръщи, ядосан на себе си, че е бил такъв глупак.

— Това ли е всичко? Много е лесно. Сега, като знам, никога няма да ти се дам.

Томи сви рамене.

— Ще видим. Имаш още тридесет минути за урока. Ще опитаме ли отново?

Дру бе изненадан. Оставаха му тридесет минути от урока ли? Той бе помислил, че си играят. Едва сега разбра, че Томи го учеше и за това му се плащаше.

— Да опитаме отново? — Чувстваше се засегнат, но не можеше да устои на предизвикателството. — Съгласен съм да опитаме.

— Този път ще се обзаложим ли наистина?

Дру почти щеше да каже „да“, когато едно съмнение промени решението му.

— Засега не.

— Както искаш. Предлагам да използваме същите три ъгъла, но този път в обратна посока, към изходния ни пункт.

Ръцете на Дру бяха изпотени. Той сложи отново собствения си портфейл в джоба и погледна Томи, който изчезна в тълпата, сякаш бе сложил шапка-невидимка.