Братството на камъка

Така, добре, помисли си той. Стесних периметъра и все още всичко изглежда безопасно. Досега не ме атакува никой. Ако къщата се наблюдава, то копоите ще са вътре и на срещуположната страна.

Знаеше точно какво търси. Първо кола. Трябва да се очаква, че ако наблюдаваният напусне района, той или тя ще вземат такси. Значи наблюдателите са с кола, за да ги проследят. Но проблемите с паркирането бяха толкова големи, че като си намериш веднъж място, не смееш да го изтървеш. Освен това трябва да стоиш и близо до колата, в случай че наблюдаваната цел изчезне бързо. Двама мъже в кола биха привличали вниманието. Значи единият стои вътре, а другият си е намерил удобно място за наблюдение в някоя близка сграда.

Съществуваха различни варианти, затова Дру внимателно се огледа. Може би кола с вдигнат капак и някой, който бърника мотора, каравана с много антени, мъж с чадър на ъгъла.

Видя това, което му трябваше. На западния край на блока с кафявите плочки един мъж седеше в тъмносиня кола (никога не се използваха светли!) и много повече бе заинтересуван от сградата с кафявите плочки, отколкото от блондинката с тясна кожена пола, която мина покрай него.

Слей се с ритъма на тълпата, момче, каза си Дру. Ако го изискват обстоятелствата, изглеждай дори разсеян, макар че не си.

Дру не беше сигурен къде е вторият наблюдател. Всъщност предполагаше, че трябва да са поне още двама, един близо до сградата, и трети, който да се качи в колата с шофьора, за да тръгне след целта, когато тя слезе от таксито.

Но тяхната основна цел, припомни си Дру, не беше да наблюдават брата и сестрата Хардести. Къщата с кафявите плочки бе само стръв. Аз съм причината те да са тук и те следят Арлийн или Джейк само защото е възможно аз да се опитам да се свържа с тях някъде другаде, а не тук.

Добре, чудесно. Няма проблеми. Той се върна бързо до мястото, където бе оставил мотоциклета си — близо до Вашингтон Скуеър. Отключи го и се метна на него. Паркира между две коли на известно разстояние от наблюдателя в колата, облегна се на седалката, скрит от колите пред него, и зачака.

Три часа.

Малко след четири, когато започна да ръми, Дру видя една жена да излиза от кафявата сграда. Дори от това голямо разстояние, от което фигурата й изглеждаше толкова малка, той я разпозна. Арлийн. Гърлото му се сви така, че му стана трудно да диша. Мислеше си, че се е подготвил за срещата им, но подтисканите шест години чувства изплуваха отново. Любовта му към нея го връхлетя и го раздруса. Тренировките й по лека атлетика и особено любимият й спорт — алпинизма, придаваха на походката й особена чувственост. Тя крачеше енергично, но без излишни движения. Една дисциплинирана грациозност. Той си спомни допира на тялото й и звука на гласа й. Изпита непреодолим копнеж отново да я докосне и да чуе нейния глас.

Дрехите й говореха за начина й на живот. Тя никога не се обличаше претенциозно. Напротив, предпочиташе маратонки, обувки за тенис или джогинг, джинси, широк пуловер, дънково яке. Вместо чанта носеше малка раничка, преметната през рамо. Тръгна в обратна посока, без да обръща внимание на дъжда, който мокреше кестенявата й коса.

С все още свито гърло и насълзени очи, Дру запали мотоциклета, но не мръдна от укритието си между колите. Когато Арлийн почти достигна далечния край на улицата, един бедняк-пияница се показа на стълбите пред една от вратите срещу нейната сграда. Прескочи железния парапет, зави към Дру и прекоси улицата към наблюдаващата кола на ъгъла. Влезе отзад и още не беше затворил вратата, когато шофьорът тръгна към ъгъла, зад който сви Арлийн.

Дру се намръщи. Предположенията му се потвърждаваха. Някъде наоколо трябваше да има още един. Междувременно колата сигурно е стигнала до другия ъгъл навреме, за да разберат дали Арлийн е на улицата, влязла е в някой магазин, или е взела такси.

Дру подкара мотора, но не продължи по Дванадесета улица, където третият би могъл да го забележи. Той зави надясно на първата пресечка и тръгна на север, успоредно на Арлийн. После на Тринадесета улица зави наляво, усили скоростта до следващия ъгъл, където вървеше Арлийн, като се надяваше да я пресрещне.

Не я видя. Видя обаче тъмносинята кола. Вътре двамата мъже се взираха напред. За кого ли работеха, запита се Дру. Дали за „Скалпел“?

Той огледа улицата в двете посоки. От Арлийн нямаше никаква следа. Потисна нетърпението си и пропусна няколко коли, докато се вля в трафика и последва тъмносинята кола, която сигурно не беше изтървала Арлийн.