Братството на камъка

Три елена — две кошути и едни самец пристъпиха в изсъхналата трева. Рогата на самеца клатеха безлистните клони. Дру видя страх и уплаха в очите им. Те замръзнаха на място. Но това бе само за миг. Изведнъж подскочиха, извъртяха белите си задници и се скриха в гората. Звукът от копитата им бе като лавина от падащи камъни. Затихващ. Все по-слаб и по-слаб.

Тишината отново се върна. Дру въздъхна дълбоко, върна маузера на мястото му и продължи внимателно да оглежда пътя си през каменните отломки.

В основата на Рога той погледна нагоре само веднъж. Правилото бе: „Не гледай нагоре, не гледай надолу, гледай само повърхността пред себе си“. Но той не можеше да се противопостави на въздействието на тази удивителна и необичайна природна творба.

Провери въжето и примката на рамото си и изследва измамно лесната си задача. Въпреки че скалата вървеше почти отвесно, изшилвайки се остро към върха, повърхността й бе толкова неравна, че захващанията с ръце или крака изглеждаха безпроблемни, но само докато започнеш да се изкачваш. След това разбираш, че скалата може да се отчупи почти като картофен чипс. Нито едно хващане не биваше да се смята за сигурно. Всеки път, когато се хванеше за издатина, трябваше да я проверява — няколко пъти, с постепенно усилване на тежестта. Само най-опитните, уверени и смели катерачи можеха да покоряват Рога на Сатаната. Тоест биха искали да го изкачат. Сто и двадесет метра, нищо работа. Но изкачването можеше да продължи два часа. И струваше сто и двадесет минути нерви, опънати до точката на скъсването. Хиляда свивания на стомаха, пот, стичаща се като река по челото. Той разбра защо Арлийн обича да изкачва Рога тогава, когато иска да избистри главата си. Не можеше да се мисли за нищо друго освен за Рога, когато се катериш по него.

Но от какво бе толкова разстроена, че й бе необходима терапията на Рога на Сатаната?

Дру престана да мисли за това. Рогът бе задача за екзистенциалисти — никакви мисли за минало и бъдеще. Стъпка след стъпка, миг след миг… Нищо преди и нищо след.

За разлика от очакванията на един аматьор, опитният катерач не стоеше много близо до скалата. Не биваше да търси в нея опора. Най-верният начин да се изкачиш и да оживееш бе да си под ъгъл към скалата. Тази позиция даваше най-добрия изглед за следващото захващане. Позволяваше да опънеш ръце и крака и така да си починеш. Когато започна, Дру си припомни тайната на успешното катерене, която Арлийн му бе разкрила. Тайната, за много от нещата, за които Дру мислеше сега. Виси свободно!

Усети топлина в стомаха си. От нерви. Почувства се едновременно уплашен и възбуден. Скоро щеше да я види.

Върхът бе обрасъл с храсти, оголели сега, но достатъчно гъсти, за да може да се скрие зад тях. След като се претъркули горе, Дру не си позволи почивка, а пропълзя през едно открито, около метър и половина пространство, за да достигне до храстите. Слънцето се беше издигнало в небето, но въпреки това лъчите му топлеха слабо. Дру се беше изпотил от изкачването и сега усещаше как тялото му започва да трепери от студа. Извади от джоба на якето си слънчогледови семки, сушени плодове и парче шоколад.

Докато дъвчеше бавно, отвори манерката, която висеше на колана му, и отпи глътка вода. Скоро почувства, че силите му се възвръщат. Върхът на Рога бе около дванадесет метра в диаметър — място достатъчно, за да отстъпи, ако се наложи. Той сви и разпусна отмалелите си ръце и съсредоточи вниманието си към единственото място, от където можеше да се стигне до основата на Рога — една просека между дърветата, през която мина и той. Поглеждайки към гората, останала в ниското, той изведнъж се почувства малък — някаква прашинка в безкрая на света. Дру благодари на Бога за неговото великодушие.

Отпусна се по корем и зачака. След като премисли още веднъж ситуацията, отново се убеди, че решението, което бе взел, беше правилно. Ако останеше в Ню Йорк, сигурно трябваше да изчака няколко дни преди да има възможност да се свърже с Арлийн, без да бъде забелязан от екипа, който я следи. А колкото по-дълго следваше хората, които от своя страна следяха Арлийн, толкова повече се увеличаваше риска да бъде забелязан от тях.

А сега, като знаеше, че тя ще дойде тук, и бе дошъл преди нея, се чувстваше по-сигурен. Защото, въпреки че преследвачите без съмнение я бяха последвали, не биха посмели да се покажат, като се закатерят по скалата, само за да видят какво прави тя на върха. Възможно е да решат да се покатерят на съседните скали и да наблюдават оттам, но техният недостатък бе, че не познаваха терена и не бяха добри катерачи. Дру смяташе, че няма да направят дори и това, защото щяха да изгубят много време в качване и слизане. Арлийн междувременно би могла да им се изплъзне.