Братството на камъка

Арлийн се изправи, очите й светкаха, държеше здраво чука в ръка. Но той не направи опит да й попречи. Задъхано тя удари чука в земята на сантиметри от шията му. Назъбеното острие почти го докосна.

Никой не помръдна. Те се гледаха втренчено един друг. От отвесната скала зад тях някаква птица се стресна и излетя.

Гръдният й кош се повдигаше мъчително.

— Ти…

— Копеле — довърши той. — Знам. Знам си го. И Бог ме прокле, защото бях кучи син. И това си го знам. Въпросът е защо.

Тя се поколеба. Взе си въздух и бавно седна до него.

— Аз почти…

— Беше решила да не пропуснеш гърлото ми, нали? Да, предполагах го. Но също така предполагах, че имам шанс.

— Все още не съм сигурна, че не представляваш заплаха.

— Поне знаеш, че можех да те убия, когато беше под мен.

— И това е единствената причина, заради която не… — Тя посочи чука в ръката си. — Добрият стар Дру. Дори не се отдръпна.

Той сви рамене, взе чука, седна до нея и й го върна.

— Съжаляваш ли? Искаш ли да опиташ отново?

Объркана, тя поклати глава.

— Тогава за какво бе всичко това?

Очите й блестяха.

— Същото те питам и аз. Какво правиш тук? Откъде знаеш, че ще дойда?

— Следят те.

— Знам.

Той вдигна вежди.

— Знаеш ли?

— Трима са. Един в тъмносиня кола на улицата. Другият лежи на стълбите отсреща и се прави на пияница. Третият продава чадъри на подвижна сергия на ъгъла. Когато е слънчево, минава на кренвирши с кисело зеле — тя направи физиономия. — Появиха се преди пет дни.

Дру изстина.

— В събота ли?

Тя го загледа.

— Да, в събота. Сутринта. Защо? Важно ли е?

Дру потърка устни с ръка. В петък вечер той пристигна в Бостън. Остави пленника си в караваната на паркинга на летище „Логан“. Няколко часа по-късно убийците — и този, който беше заповядал нападението над манастира — вече са знаели, че той е жив и е извън Върмонт.

Джейк? Арлийн искаше да знае къде е брат й. Тя е мислела, че Дру има нещо общо с неговото изчезване. Ето защо искаше да го убие.

— Това ми говори много — каза Дру. А все още искаше да я притисне до себе си и едва успяваше да говори спокойно. — Какво стана с Джейк? Ти ми каза, че е изчезнал. Преди вторник, нали?

Кокалчетата на ръката й побеляха от стискането на чука.

— Ти знаеш нещо, свързано с него!

— Изобщо не знам. Хайде, бяхме толкова близки, спомни си! Успокой се. Предположих, че е вторник, защото тогава започнаха моите неприятности. Мисля, че това, което е станало с Джейк, има много общо с мен. Кога точно изчезна?

— В петък.

— И защо ме заблуждаваш?

— Заради Янус.

— Какво?

— Ти и Янус.

— Някаква жена на име Янис ли?

— Не. Янус от митологията — тя произнесе името буква по буква. — Я-н-у-с. Изглеждаш така, сякаш никога не си чувал за него. Това е новото ти прозвище, нали?

Янус ли? Той изведнъж си спомни гласа на славянския свещеник: „Янус! Трябва да говорим за Янус“!

Главата започна да го боли. Значи Янус. Римският бог с двете лица. Двуликият.

Лудост!

— Не знам наистина за какво говориш.

— Но псевдонима, той е твой. Статиите във вестниците. И снимките ти.

Към лудостта се прибавяше още лудост.

— Мои снимки, така ли? Не може да има никакви снимки. Просто е невъзможно.

Тя го изгледа сърдито.

— Какви бяха? — запита той.

— „Не може да има снимки…“ — повтори Арлийн без да отговори на въпроса му. — „Не е възможно“. Същото каза и Джейк.

— Той знаеше.

Тя удари чука в калната земя.

— Стига, по дяволите! Престани да си играеш с мен!

— Янус. Кой е той? Защо е толкова важен?

— Ако ти си Янус, би трябвало да знаеш.

— Кажи ми!

— Убиец на свободна практика. Международен убиец. Мръсник. Само през последните две години е екзекутирал дванадесет човека.

Дру почувства как кръвта се качва в главата му.

— И това трябва да съм аз?

Погледът й стана враждебен.

— Колкото повече неща чуваше Джейк за теб, толкова повече се объркваше. Не ми каза защо. Преди две седмици и половина каза, че не може да чака повече. Трябвало да открие какво става.

— И тогава той…

— Да, изчезна. А тази събота се появиха копоите. Не можех да мръдна без да са по петите ми. Без значение какво предприемах. Не се отделяха от мен. Затова съм и тук. Опитвам се да се измъкна. Планирах да остана тук до тъмно, да изчакам мрака, да сляза, после да изкача скалата от другата страна и да им избягам.

— Не е лошо.

Въпреки тревогата си Дру се усмихна на хитростта й.

— И после мислеше да откриеш какво е станало с Джейк, нали?

— Надявах се.

— Вече си имаш партньор. Трябва да намеря някои отговори, така както и ти. На много неща. Слушай, съжалявам, че не ти казах какво стана с мен. — Той я загледа, почти я докосна. — Но бъркаш относно преследвачите. Те не следят теб. Те не искат да ти попречат да откриеш Джейк.

— А кого?

— Мен.

Тя вдигна вежди.

— Те те следят, за да… защото искат мен — обясни Дру. — Преди малко ти се чудеше защо Джейк е бил сигурен, че аз не съм Янус, че вестниците грешат и е невъзможно мои снимки да доказват, че точно аз съм Янус.

Тя чакаше и дишаше дълбоко.

— Защото през последните шест години аз бях в манастир. Защото преди шест години твоят брат, Джейк, ме уби!