Братството на камъка

Дру изключи съзнанието си за околните звуци и се концентрира върху това, което му предстоеше. Въпреки че нощното изкачване беше трудна работа, скалата зад Рога им предлагаше някаква компенсация. Тя не бе така отвесна като Рога, имаше повече издатини и удобни за захващане места. Тъмната сянка на Арлийн се приближи, докосна скалата, опипа я с ръка, после повдигна крака си, за да опита една от пукнатините. Дру мислеше. Ако добре облеченият бе се качил с пияницата горе, никога няма да минем от другата страна. Ще бъдем бутнати както приятеля му.

Затова не трябва да се качваме. Той дръпна Арлийн за якето, когато тя се опита да се изправи. Тя спря, изчаквайки го. Дръпна я още веднъж. Тя отстъпи назад, невидимото й лице изплува пред него. Дру хвана ръката й и се опита да й посочи нещо покрай скалата, към входа на скалния масив. След това докосна с ръката й своите гърди, после нейните и отново посочи към Рога. Посланието беше ясно, поне така се надяваше. Означаваше, че може би е по-добре да тръгнат по този път. Тя изглежда мислеше същото. Тупна го два пъти по рамото. Беше съгласна.

Те запълзяха обратно през празното пространство в подножието на Рога. Ако изтупаният бе скрит някъде там в тъмнината на дърветата и ги следеше чрез детектор за нощно виждане, те щяха да бъдат съвсем явна мишена на открито. Но Дру инстинктивно усещаше, че положението бе много по-сложно отколкото си представяше. Че никакъв куршум нямаше да прониже гърдите му и те с Арлийн ще успеят да се измъкнат.

Двамата завиха надясно, така че скалата да остане встрани от тях и влязоха в тесния проход, който извеждаше от скалния масив. Най-накрая достигнаха гората. Под дърветата беше тихо и студено, но сигурно.

Те стриктно спазваха правилата за безопасност, валидни за всяка акция преди. Затова се бяха отдалечили на около три метра един от друг. Дру пое водачеството, като избягваше дупките и пъновете. Така разделени бяха по-трудна мишена и ако снайперистът улучеше някой от двамата, другият би могъл да види проблясването на пушката и да отговори на стрелбата. Дру беше сигурен, че в раницата си Арлийн носи пистолет.

Когато достигнаха поточето, той изобщо не губи време да търси дебел клон, за да преминат на отсрещната страна, а нагази във водата, притеснен от шума, който вдигаха.

Когато потокът беше вече зад тях, той отново запълзя. Вчерашният дъжд бе намокрил нападалите по земята листа и не се вдигаше много шум.

Ориентирайки се по звездите, Дру тръгна на изток към пътя и скрития някъде там мотоциклет.

Поотпусна се, когато видя ориентира си. Луната бе изгряла и осветяваше околността. Силуетът на водната кула се очертаваше на фона на тъмното небе. Когато дойде сутринта, избра тази кула като ориентир, който да му покаже мястото, където скри мотоциклета и сега през храстите надясно той стигна до него. Огледа го, за да провери дали някой не го е пипал.

Все още не искаше да го пали и да привлича вниманието. Затова го забута към пътя. Държеше посока вдясно от кулата и скоро стигна до мястото, където го чакаше Арлийн.

На светлината на луната Дру видя, че тя сочи към една поляна сред дърветата. Храстите и фиданките бяха изпочупени, сякаш през тях бе минала кола. Тя му направи знак да я последва и на около тридесет крачки по-нататък той видя тъмносинята кола, почти незабележима сред дърветата.

Изтупаният седеше неподвижно зад волана. Тънката връв около врата му почти не се забелязваше. Беше впита дълбоко — свидетелство за силата, с която е била затегната примката на гаротата. Лунната светлина се процеждаше през клоните на дърветата и правеше видима кръвта, която бе покапала по гърдите на мъртвия. Дру побърза да се върне сред защитната тъмнина на гората. Пияницата не беше паднал от скалата до Рога! Бил е бутнат! В гората имаше още някой!

Вече не беше необходимо да се движат безшумно, помисли си Дру. Този, който беше премахнал преследвачите им, знаеше всяка тяхна крачка.

Той запали мотора и натисна педала на газта. Ревът му прогърмя в тишината.

— Да изчезваме оттук, по дяволите!

Усещайки гърдите на Арлийн, притиснати до гърба му, и ръцете й — около кръста си, Дру насочи мотора към паркинга, където тя бе оставила колата си. Според надписа беше Фаербърд, но някакъв нов модел, който той не беше виждал.

Те бързо я огледаха, но както и с мотоциклета, сякаш никой не бе я докосвал. Запали в мига, в който Арлийн завъртя ключа. Гумите застъргаха по чакъла и Арлийн излезе от паркинга. Дру подкара след нея.

Но пет мили по-нататък, точно след завоя, той изгаси дългите си светлини и се скри в храстите край пътя. Очакваше някой да го последва. Чака десет минути.

Никой. Но защо, помисли си Дру. Който и да бе убил тези мъже, би трябвало да е видял, че сме живи. Защо не бяхме проследени? Намръщен, той напусна скривалището си и настигна Арлийн пет километра по-нататък.

— Трябваше някой да ни последва — каза тя.