Братството на камъка

„Главоболията“ в последно време — Дру беше чул баща си да използва думата често напоследък — станаха причина да се отмени тържеството за рождения му ден. Той нямаше представа от какъв характер са тези главоболия (имаха нещо общо с мистериозното място, наречено „посолство“, където работеше баща му), но добре знаеше, че миналата година, когато стана на девет, на тържеството имаше двадесет деца, а тази година, по-точно утре, нямаше да има нито едно.

— При тези безредици е опасно американците да си правят събирания — беше казал баща му. — Ще пристигнат толкова коли и родители, че ще привлекат твърде много внимание. Не можем да си позволим повече инциденти. Вярвам, че разбираш, Дру. Обещавам ти, че другата година ще направим по-голямо и по-хубаво тържество от това, което бяхме запланували сега.

Но Дру не разбра нищо, нито пък проумя защо снощи на вечеря баща му каза, че може да се наложи да се преместят от къщата в посолството.

— Временно — понякога баща му използваше думи, които Дру не схващаше. — Само докато положението се стабилизира.

Какво ли означаваше „стабилизира“? За Дру единственият знак, че нещо не е наред, беше напускането на повечето от прислужниците им японци през последните няколко седмици. А сега като се размисли, си спомни още нещо — най-добрият му приятел в махалата, едно японче, беше престанало да идва да си играят заедно. Дру често се обаждаше по телефона да го вика, но родителите му все казваха, че не си е вкъщи.

— Хей, спортисте, не тъгувай за тържеството — казваше баща му и игриво му разрошваше косата. — Не бъди толкова мрачен. Ще си получиш подаръците — много, много подаръци и любимата ти голяма шоколадова торта. Дори няма да отида на работа и ще си остана вкъщи, за да го отпразнуваме.

— Наистина ли? — беше попитала майка му радостно. — Няма ли да имат нужда от теб в посолството?

— Работил съм често извънредно и казах на посланика, че синът ми е по-важен от тази проклета криза.

— И той не се ядоса?

— Не. Само се засмя и ми поръча да поздравя Дру от негово име.

Следващият следобед в два часа пред къщата спря дълга черна лимузина. Дру гледаше развълнувано от прозореца на спалнята си. На метална пръчица от страната на шофьора до огледалото за обратно виждане беше закачено малко американско флагче. Регистрационните номера бяха като на баща му — с обозначенията на посолството. От колата слезе американец в униформа, като взе от седалката до него голям пакет, опакован в червено, бяло и синьо, затегна панделката и тръгна към входа по извиващата се пътечка покрай градинката в японски стил. Почука на вратата и докато чакаше да му отворят, нагласи униформената си шофьорска шапка и извърна глава към цъфтящата наблизо вишна, привлечен от песента на непозната за него птичка. Облечена в красиво оранжево кимоно възрастна японка от прислугата, която не беше напуснала, излезе и грациозно се поклони. Шофьорът също леко се поклони и по американски обичай леко докосна шапката си и се усмихна.

— Моля, предайте на г-н Маклейн, че посланикът му изпраща поздравления. Предполагам, че това се отнася по-скоро за сина му. Предайте му и този подарък за рождения му ден. Посланикът смята, че ще замести тържеството, което не можа да се състои. — Шофьорът подаде пакета на прислужницата, поклони се отново и се върна в лимузината.

Въпреки своето нарастващо нетърпение Дру се подчиняваше на нарежданията и остана в стаята си, докато майка му и баща му правеха последни приготовления.

— Само тримата ще бъдем, но ще се забавляваме за двадесетина — беше казала майка му.

Дру нетърпеливо прелистваше любимите си американски книжки с комикси — „Супермен“ и „Дейви Крокет“, които баща му беше уредил да му доставят с „дипломатическата поща“. Така беше казал той. Дру знаеше, че се шегува, но си спомни и други негови думи: „Нищо не е достатъчно добро за моя син“.

Дру лежеше в леглото си и се взираше напрегнато в тавана.

— Хайде, Дру — чу майка си да го вика от градината зад къщата. — Можеш вече да идваш.

Дру скочи от леглото и изхвърча от стаята си. Най-краткият път към градината отзад беше през кабинета. Като минаваше покрай бюрото на баща си, видя през отворената плъзгаща се врата родителите си, седнали край една кръгла маса, отрупана с най-различни по големина разноцветни подаръци. Слънцето проблясваше във високата стъклена чаша, която майка му държеше в ръка.

— О, дори посланикът ти изпраща подарък — каза въодушевено тя, като го видя да идва и вдигна чашата към устата си.

— Нямаше нужда. Винаги мисли за всичко. Какво ли има вътре? — запита баща му и разтърси кутията.