Братството на камъка

Дру излезе в градината. Ужасяващ трясък го оглуши, като го хвърли обратно през отворената врата на кабинета и го запрати върху бюрото на баща му. Навярно беше загубил съзнание. Не си спомняше кога беше паднал от бюрото на пода. Спомняше си само, че се беше опитал да се изправи на крака, но залиташе. Почувства се много зле. Не виждаше ясно. Като стъпваше несигурно, Дру се опитваше да стигне до остатъците от вратата на кабинета и забеляза, че дрехите му са мокри. Погледна надолу и с ужас видя, че целият е в кръв. Не се разпищя от гледката, не изпадна в паника при мисълта, че може да е тежко ранен, нито дори когато разбра — О, не! — че това не беше неговата кръв. Дру политна към разбитата врата, виждайки майка си и баща си разкъсани върху ливадата, а тревата подгизнала от кръвта им. Нямаше и следа от тортата за рождения ден, от чашите и чиниите, нито от приятно опакованите подаръци, които бяха натрупани върху масата. Самата маса също беше на парчета. Обви го плътен лютив дим, който го задави. Едно храстче наблизо беше в пламъци. Все още не пищеше — докато погледът му не спря върху почти отделената от тялото глава на майка му. При тази гледка изкрещя.

Парата в банята продължаваше да се вдига. Виждаше се неподвижната сянка на Арлийн зад завесата. Беше съвсем тихо. Дру не беше чул кога тя беше спряла водата.

Стърженето на металните кукички на завесата проряза тишината. Арлийн се подаде иззад нея, чертите на лицето й бяха изопнати от състрадание.

— Не знаех.

— Нямаше и откъде. Не обичам да говоря за това. Трудно ми е, дори след толкова време.

Дру си каза: „Освен на Джейк в момент на слабост“. Избърса влагата около очите си, която можеше да се сметне за пара от банята.

— Съчувствам ти от сърце.

— Благодаря — гласът му звучеше равнодушно.

— Подаръкът от посолството… с опаковката в червено, синьо и бяло… е бил взривно устройство.

Дру кимна утвърдително.

— Но всъщност не е бил от посолството, нито лимузината, а регистрационните номера са били фалшиви — продължи Арлийн.

— Разбира се. Шофьорът изчезна. Никой не го познаваше. Служителите от охраната на посолството ми дадоха да разгледам някакви снимки, но не беше от персонала.

— Класически номер.

— А-ха — Дру притвори очи. — Точно, нали?

Дру застана пред посланика в големия му, потискащ кабинет. Не можеше да мисли за нищо, тялото му беше превито от болка. Таванът предизвикваше у него чувство на безпокойство — твърде висок спрямо ръста на десетгодишното момче. Изпитваше неопределена несигурност, сякаш самият той беше станал по-нисък. Кожените мебели му се струваха неудобни. На масивни полици бяха натрупани множество книги, стените бяха облицовани с тежка дървена ламперия, по тях бяха окачени портрети на важни личности, които го гледаха строго. Килимът беше мек и Дру не знаеше дали трябва да стъпва с обувки по него.

— Това ли е всичко, сър? — запита служителят от охраната на посолството възрастния побелял мъж зад бюрото в дъното на огромната стая. Очите на Дру се разшириха при вида на пистолета в кобура на колана му.

Дру познаваше посланика. Беше го виждал няколко пъти преди, когато родителите му го бяха водили на тържествата в посолството по случай Коледа и Четвърти юли. Мъжът беше облечен в сив костюм на тънко райе. Ниско подстриганите му мустаци бяха бели като косата. Слабото му лице изглеждаше сбръчкано и уморено.

— Да, благодаря — каза посланикът. — Кажете на секретарката ми да отклони всички обаждания и ангажименти през следващите петнадесет минути.

— Добре, господине — служителят отстъпи назад, излезе от стаята и затвори вратата.

— Здравей! Ти си Андрю, нали? — посланикът го разглеждаше внимателно, като подбираше думите си. — Ела тук и се настани удобно!

Дру се подчини сконфузено. Коженият стол изскърца под него, а краката му провиснаха без да достигнат пода.

— Хубаво е, че си излязъл от болницата. Добре ли се отнасяха с теб?

Дру се изненада и успя само да въздъхне. В болницата беше пазен от войници, чиито пистолети го плашеха. В отделението нямаше други деца. Зашеметен от инжекциите, които му правеха, за да заспи, не можеше да проумее защо се обръщаха към сестрите с „лейтенант“.

— Лекуващият лекар ми каза, че имаш само няколко малки наранявания и изгаряния — и тези около веждите, нищо сериозно. Цяло чудо е, наистина. Каза да не се безпокоиш. Космите по веждите ти отново ще пораснат.

Дру озадачено бърчеше чело. Веждите ли? Какво значение имаха веждите? Родителите му — парчетата от стъклената чаша, които стърчаха от окървавените разкъсани бузи на майка му — ето това беше от значение.

Коремът го присви от мъка, сърцето му се вледени.

Посланикът се наведе загрижено към него.

— Добре ли си, синко?

Без малко да избухне в ридания, но само преглътна горчиво.

Посланикът търпеливо го изчака, като се опитваше да му се усмихне.

— Какво ще кажеш за стаята си тук в посолството? Знам, че твоят дом ти липсва, но при дадените обстоятелства не можем да те оставим там, дори и с охрана. Разбираш, нали? Надявам се, че най-малкото ще ти бъде удобно.