Братството на камъка

Спалнята, която му определиха, приличаше на хотелска стая — ако речникът му бе по-богат, би я нарекъл „безлична“. Беше като онази, в която се бяха настанили той и родителите му по време на почивката си на Хаваите. Кимна вместо отговор, но без желание.

— Знам, че моите хора се отнасят добре с теб — каза посланикът. — Дадох указания на готвача да ти дава сладолед, колкото пожелаеш, поне докато си тук. Обичаш най-много ягодов, нали?

Мисълта за ягодовия сладолед — цветът и съдържанието — му напомниха кървавите бузи на майка му.

— Има ли нещо, от което се нуждаеш? Нещо от вкъщи, което ти липсва?

Дру искаше да му изкрещи: „Майка ми и баща ми“, но с мъка потисна желанието си.

— Съвсем нищо ли?

Усети, че моментът е напрегнат и промърмори нещо — първото, което му хрумна.

Посланикът се напрегна, за да чуе.

— Извинявай, синко, не чух добре.

Дру вътрешно беснееше. „Не ме наричай «синко». Не съм ти син. Вече няма на кого да съм син. Вече не.“ Продума без изобщо да се замисли.

— Книжките ми с комикси.

Посланикът изглежда си отдъхна.

— Разбира се. Всичко, което пожелаеш. Ще изпратя някой да ги вземе още следобед. Някакви предпочитания, някоя, на която най-много държиш?

— „Супермен“.

Все едно му беше. Дру отчаяно искаше да се измъкне от кабинета.

— „Дейви Крокет“.

— Ще ти донесат всичко — посланикът присви устни. — Има и още нещо.

Стана, заобиколи бюрото си и мина отпред, като се облегна на него, а същевременно се наведе, за да гледа Дру в очите.

— Има още нещо, което трябва да обсъдим. Не е никак лесно, но трябва да го свършим. Погребението на родителите ти…

Дру премигна. Въпреки че беше само на десет години, преживеният ужас от изминалия ден го беше принудил да се замисли за смъртта. Със сигурност знаеше, след като беше видял телата на родителите си на парчета, че няма да могат отново да оживеят.

— …ще бъде утре сутрин. Обсъдихме въпроса с моите сътрудници. Знаем колко трудно ще ти бъде, но трябва да присъстваш. За да се уталожат кошмарите ти. За да се превърнеш в символ…

Дру не разбра думата.

— … на това докъде може да стигне омразата. На това, което не трябва никога да позволим да се случи отново. Знам, че това ще ти причини болка, но понякога трябва да извличаме поука точно от такива трагични случаи. Ще те помоля да застанеш на първа линия на погребението. Непрекъснато ще те снимат фотографи. Ще те гледат много хора — всъщност от цял свят. Съжалявам, че трябваше изведнъж да пораснеш. Но съм убеден, че майка ти и баща ти биха искали да си там.

Дру се разплака. Колкото и да се опитваше да сдържи сълзите си, не издържа.

Посланикът го прегърна силно, като го потупваше успокоително по гърба.

— Хайде, излей всичко, което ти се е насъбрало. Няма нищо лошо човек да си поплаче в такъв момент.

Дру най-малко имаше нужда някой да го насърчава. Той продължаваше да се разтърсва от конвулсивни ридания. Мислеше, че сърцето му ще се пръсне. Малко по малко кризата попремина. Бършеше очите си, но все още усещаше сълзите по бузите си. Погледна посланика и запита с мъка:

— Но защо? — гърлото му беше така свито, че почти изхриптя.

— Извинявай, Андрю, но май не те разбирам. Какво „защо“?

— Кой ги уби? Защо?

Посланикът въздъхна.

— Де да знаех. Антиамерикански настроения — той изброи няколко държави, повечето от които Дру чуваше за първи път — Куба, Камерун, Алжир, Конго. Не само в Япония се бунтуват срещу нас. Нещата непрекъснато се променят. Светът е вече друг.

— Няма ли някой, когото да накажете?

— За съжаление, не. Просто не знаем достатъчно. Обещавам ти, че ще направим всичко възможно, за да открием виновниците.

Дру премигна през сълзи.

— Да не говорим повече за това. Имаме и други въпроси за обсъждане. Преди малко споменах, че съм наредил да ти дават колкото поискаш сладолед, та да се наядеш на сладолед поне в следващите няколко дни. Исках да кажа, че след погребението, като си починеш добре, ще те изпратим обратно в Щатите. Някой трябва да се грижи за теб. Говорих с чичо ти и уредих да живееш при него. Сега ще можеш да говориш с него по телефона — посланикът си погледна часовника — след двадесет минути.

Дру мъчително се опитваше да си припомни как изглеждаше чичо му, но все не успяваше. Явяваше му се само лицето на баща му или по-точно някакъв неясен образ. Това, че не можеше да си припомни ясно как изглеждаше баща му, силно го обезпокои. Виждаше единствено пръснатите по подгизналата от кръв ливада парчета от тялото му.

— Но кои бяха убийците на баща ти? — Арлийн седна до него на леглото и се загърна с одеялото.