Братството на камъка

Дру пристъпи предпазливо напред.

— Как ни открихте?

— В параклиса ви дадоха чисти дрехи и чифт обувки.

Свещеникът изчака Дру сам да си направи заключенията. Дру премигна недоволен, че не беше се досетил.

— Самонасочващо се устройство за следене?

— В тока на обувката. След като избяга от семинарията аз проследих сигнала. Открих къде беше оставил колата на епископа — бих добавил, в ужасно състояние. — Свещеникът тихичко се засмя. Дру се опита да се намеси, но той вдигна ръка — Нека да продължа. Открих, че си сменил потрошения Кадилак с мотоциклет. Добре си се сетил. Проследих те до Конкорд и Лексингтън. Позвъни по телефона. Оттам те последвах до Грийнуич вилидж в Ню Йорк и наблюдавах усилията ти да се свържеш с тази млада дама тук. Затрудни ме, когато си смени обувките, в които беше устройството, с онези алпинки. Но поставих същото устройство на мотоциклета ти. А също — поглеждайки към Арлийн — и на колата ви.

— А междувременно — тя заговори за първи път откакто беше влязъл свещеникът, като се намръщи — Вие убихте хората, които…

— Ви следяха? Боя се, че беше неизбежно. Не можех да ги оставя да направят същото с вас. Предварително бях поел определени задължения. Виждате ли колко съм откровен с вас?

— Вие ли бутнахте мъжа, който се правеше на пияница, от скалата? — запита тя.

Свещеникът кимна леко с глава.

— И удушихте другия с гарота?

— Трябваше. Иначе нямаше да сте живи, за да можем да си говорим сега.

— Свещеник, който убива? — Дру го погледна ужасено.

— И аз мога да те попитам същото, въпреки че не си свещеник, а само брат. Убийството не ти е непознато. Или греша?

Те се втренчиха един в друг.

Арлийн прекъсна мълчанието:

— Смислено говори. Със самонасочващото се устройство е могъл да ни проследи от разстояние без да го забележим…

— Точно така — потвърди свещеникът. — Придържах се на разстояние, но все пак вече сме заедно.

— Защо е всичко това? — отново попита Дру.

— Не е ли ясно? А нападението на манастира?

— Епископът твърдеше, че не е имало такова.

— Така му беше наредено. След като премахнахме следите.

— Премахнахме?

— Съвсем навреме.

— Епископът твърдеше още, че Хал не е бил убит в параклиса и че аз не съм бил нападнат.

— Следвал е указанията. Останах съвсем за малко в параклиса, колкото да уредя да се почистят следите. Семинаристите така и не разбраха нищо, освен че някакъв гост е получил нервна криза. Манастирът не се компрометира по никакъв начин.

— Не мога да чакам повече! Искам да разбера всичко — Дру удари стената с юмрук.

— Разбира се. Но няма нужда от драматични жестове. Аз съм твой покровител.

Дру изстина.

— Мой какво?

— Веднага щом дойде с отец Хафър да докладваш на епископа, изпратиха да ме повикат. Бях винаги наблизо. На два пъти — веднъж в параклиса и веднъж при Рога — ти спасих живота.

— Спасили сте ми живота? Защо? И защо не ми съобщихте още от самото начало за мисията си?

— В параклиса не ти казах, защото не исках да се разкривам. Предпочитах да смяташ, че си сам с Хал. Както и подозирах, очевидната ти уязвимост просто предизвикваше нападението.

— Използвали сте ме като примамка? — Тръпка на възмущение разтърси Дру.

— Това беше най-лесният начин да накараме враговете ти да се покажат.

— Трябваше да ме предупредите!

— Не съм съгласен. Дори и професионалист като теб…

— Бивш професионалист.

— Там е работата. Не бях сигурен дали ще можеш да се справиш както преди. Но се получи много добре. Тогава се чудех дали шестте години отшелничество не са притъпили уменията ти. Да предположим, че бях ти казал, че искам да те използвам за примамка. Какво щеше да стане, ако напрежението ти беше попречило да се държиш естествено? Дори и един поглед в моята посока би могъл да предупреди нападателите за евентуален капан. Между другото, двамата мъже, които нахълтаха в параклиса, не бяха свещеници. Те само се бяха облекли така, за да не привличат погледите върху себе си. Обърни внимание — те не бяха служители на църквата.

— Кои бяха тогава?

— Така и не успяхме да разберем. Нямаха никакви отличителни знаци, разбира се. Фотографирахме ги и им снехме отпечатъци от пръстите. По наши канали се опитваме да ги идентифицираме, но подозирам, че ще излезе, че са само наемници, за които няма начин да открием кой им плаща. След нападението в параклиса се опитах да ти обясня кой съм и защо съм там, но ти избяга. Това беше и първата възможност да ти се представя без да рискувам. Но да се запознаем — той протегна ръка. — Отец Станислав.

— Станислав? — Дру недоверчиво гледаше подадената ръка.

— Името е полско. Там съм роден и ми беше приятно да приема името на светеца-покровител на страната на прадедите ми.

Дру неохотно подаде ръка.

Свещеникът я разтърси силно. Дру направи жест към другата му ръка — с пръстен на средния пръст.

Отец Станислав не я дръпна. Пръстенът, който носеше на нея, беше с масивен златен обков и голям, открояващ се, проблясващ червен рубин с инкрустиран символ — сабя и малтийски кръст.

— Никога не съм виждал този символ. На кой орден принадлежи?