Братството на камъка

— Няма нищо изненадващо — Дру горчиво преглътна. — Аз обичах родителите си. И до днес ми липсват. Често ходех на гроба им. Много често — каза той на пресекулки. — На десет години си мислех, че ще мога по някакъв свой начин да отмъстя за тях. Не знаех точно как. По-късно, в пубертета, научих, че има и други като мен. Започнах да работя за…

— „Скалпел“ — тя бързо изрече думата.

Телефонът рязко иззвъня и прекъсна разговора им.

Дру се обърна с изненада към тоалетната масичка. Загледа втренчено Арлийн. Очите й се разшириха, тя се изненада не по-малко. Той погледна отново към масичката, където телефонът иззвъня втори път.

— Може да е грешка? — Но и тя не си вярваше.

Дру дори не си направи труда да отговори. Телефонът иззвъня за трети път.

— Да не е служителят от офиса? — запита Арлийн. — Може да е забравил нещо да ни каже.

— Какво например?

Тя не можа да измисли нищо. Междувременно телефонът отново иззвъня.

— Може би говорим много високо и сме събудили някой от съседите — предположи Дру. — Има само един начин да разберем.

Дру се надигна от леглото, за да вдигне слушалката. Въпреки вътрешното напрежение, гласът му остана спокоен.

— Ало.

— Не искам да ви тревожа — каза отсреща пресипнал мъжки глас с акцент. — Но нямам друг избор.

Въпреки неговите уверения Дру се изплаши не на шега, обхвана го ужасно подозрение, че някъде беше чувал този глас, въпреки че не можеше да се сети къде. Арлийн стана от стола и доближи главата си до ухото на Дру, за да може да слуша разговора.

— За нещастие и с най-съвършените приспособления не мога да чувам всичко, което си говорите. Особено ми пречи душът. А стигате до такова място, което много ме интересува.

Тръпки полазиха Дру, като си спомни с ужасяваща сигурност къде беше чувал този глас. Той принадлежеше на свещеника, който се беше появил ненадейно в изповедалнята, когато Дру беше нападнат в параклиса на Бъркшир Хилс. Свещеникът с проблясващия червен камък на пръстена си, с пистолет 45-ти калибър и славянски акцент. Същият, който беше застрелял двамата преоблечени като свещеници нападатели и беше последвал Дру в тунела.

— Разбирам, че ви трябва време, за да осъзнаете защо се намесвам — каза гласът. — Без съмнение ви изненадах. Но, моля ви, не се колебайте повече. Както се казва, времето е пари.

Дру стисна здраво маузера си.

— Откъде се обаждате?

— От съседния апартамент. Забележете колко спокойно ви го съобщавам. Оставям се изцяло във ваши ръце.

Дру погледна намръщено към стената насреща.

— Как ни открихте?

— Всичко с времето си. Ще ми разрешите ли да дойда при вас? Предпочитам да не излизаме от тази сграда. Една заключена врата свързва нашите стаи. Ако отвиете пантите откъм вас, а аз откъм моята страна, най-после ще се срещнем.

Дру вдигна въпросително вежди към Арлийн. Тя кимна с глава като направи знак към себе си, после към леглото. С жест посочи на Дру да отиде до стената при свързващата врата. Дру отговори по телефона.

— Какво ми гарантира, че не сте въоръжен?

— Моля ви, знам правилата. Аз поех риск, като ви се обадих. Оценете моята откровеност. Отвийте болтовете.

Арлийн отново кимна в знак на съгласие.

— Добре — каза Дру.

Затвори слушалката. Арлийн се мушна в леглото, като се облегна на възглавниците. Той взе маузера си и пристъпи към свързващата врата.

Извади болтовете от пантите, които изскърцаха. След това застана до стената така, че този, който влезе, да не го види. Като допълнителна предпазна мярка се премести в ъгъла, за да се предпази от евентуални куршуми.

Някой изви пантите от другата страна на вратата. Тя се отвори със скърцане към стаята на Дру.

Както си беше в леглото, точно срещу отворената врата, Арлийн разтвори краищата на одеалото, с което се беше загърнала. Откриха се гладките, предизвикателни гърди, настръхнали от неочаквания студ, окосмяването в долната част на корема…

Дру се възползва от моментното объркване на противника. Нужен му беше само миг. Рязко дръпна вратата така, че тя се удари в стената. Опря маузера в гърба на мъжа, бързо и опитно го претърси.

Свещеникът изстена от болката, която му причиняваше пистолетът.

— Няма нужда от това. Оставих моето оръжие в стаята.

Пристъпи напред. Пистолетът все още беше опрян в ребрата му и гърбът го болеше, но бързо се съвзе.

— Казах ви, че знам правилата. Не представлявам заплаха за вас.

Дру приключи с претърсването, като си пъхна ръката даже в цепката на черните му панталони и опипа около тестисите.

— Моля ви, загърнете се с одеалото. Аз съм свещеник, но не съм имунизиран срещу изкушенията на плътта.

Арлийн изпълни молбата му.

— Благодаря.

Мъжът беше облечен с черно сако, черен нагръдник и бяла якичка. Беше набит, среден на ръст, здрав, мускулест, с посивели косъмчета в тъмните си мустаци и тук-таме започваща да побелява гъста черна коса. Лицето му беше ъгловато, упорито, с изпъкнали скули, с типични европейски черти. Изглеждаше малко над петдесетте, но дълбоките тъмни очи, по-черни от дрехите, мустаците и косата му, бяха силно очертани с бръчки, които го правеха да изглежда много по-възрастен и говореха за нелекия му живот.