Братството на камъка

— Така и не научих. Докато бях в посолството, много се коментираше. Наричаха американеца, който се беше преоблякъл като шофьор и донесъл подаръка с бомбата, наемен убиец. За първи път чух тази дума. Предполагаха, че е бил нает от японски фанатици, но един от служителите в охраната, който живееше в Япония от края на войната, настояваше, че бомбите не са в японски стил. Разказваше надълго и нашироко за „самураи“, споменаваше „бушидо“ и разни други неща, които не разбирах. Говорел е всъщност за кодекса на самурая. Казваше, че японският самурай, който държи най-много на честта си, би убил открито врага си — лице срещу лице. Без да използва нито бомби, нито пистолет, само сабя. Три месеца по-късно един японец, който искаше да изрази недоволството си от някакъв японски политик, привърженик на новия договор с Америка, направи точно това като си проправи път в тълпата и го прониза със сабя. Съшият човек от охраната казваше още, че един истински японец не би убил съпругата и детето на врага си — само съпруга, бащата.

— Ако не са били японците, то кой тогава?

— Руснаците. На времето не разбрах по-голямата част от това, което казваше, едва по-късно го проумях. Смисълът на новия договор за отбрана беше Америка да помогне на Япония, ако бъде нападната от Съветите. Нашите бази в Япония ни помагаха да задържим позициите си в Югоизточна Азия, като се опитвахме да спрем разпространението на комунизма в района. Човекът от охраната предполагаше, че най-вероятно руснаците са направили да изглежда така, сякаш японците са извършили атентата срещу американския дипломат и семейството му.

— Такава ужасна смърт би шокирала обществеността и би задълбочила пропастта между Америка и Япония. Договорът би могъл и да не се сключи — каза Арлийн.

— Точно така смяташе служителят от охраната. Но, ако е бил прав, то тактиката се оказа погрешна. Убийството на моите родители накара всички да разберат, че ситуацията е станала неконтролируема и са отишли твърде далеч. Японците бяха объркани. Не искаха да бъдат обвинявани за убийствата и постепенно спряха демонстрациите. Кризата премина.

Често беше ходил на черковни служби с родителите си, но преди погребението им никога не беше обръщал внимание с колко много образи на смъртта е заобиколен човек в църквата. Христос на кръста, пироните, забити в ръцете и краката му; Христос с изранен от камшиците гръб, Христос с трънен венец на главата, Христос, промушен от копие. В една църковна книга намери живо описание на гроба, от който е възкръснал, и на учениците, застанали край изваяния каменен саркофаг с лица, изразяващи възхвала.

Но нямаше кой да възкреси неговите родители и той го знаеше. Беше видял телата им, раздробени на кървави парчета.

Гръмогласният орган го плашеше, латинските думи на месата не му говореха нищо, също както и английските, които свещеникът използваше, за да опише „тази ужасна трагедия“. Застанал на първия ред, Дру чувстваше, че всички погледи са обърнати към него. Фотографите го снимаха през цялото време. Искаше му се да закрещи.

Посланикът му беше обяснил, че телата ще бъдат откарани във военновъздушната база „Андрюс“, където щяха да ги чакат чичо му и дори Държавният секретар. „Какъв ли беше този Държавен секретар?“ Изобщо не го интересуваше. Щеше да има втора служба в семейната гробница в Бостън, но и това не го вълнуваше, въпреки че първата явно беше по-важна — „символ“ — посланикът беше употребил отново същата дума — „на нуждата от разбирателство между Япония и САЩ.“

Дру беше забелязал много напрегнати лица на мъже с разкопчани сака, издути вероятно от пистолети, закачени на коланите им.

Когато службата свърши, посланикът сгъна американските знамена, с които беше покрит всеки от ковчезите, и ги занесе на Дру. Той ги притисна към лицето си. Бликналите от очите му сълзи попиха в тях.

— Затова не можех да бъда „наемен убиец“, както ти се изрази. Нито наемен терорист — Дру произнесе думите с отвращение. — Да бъда „Янус“. Защото такъв двуличен човек като него бе убил родителите ми. При това той не е единствен. Посланикът ми каза, че съществуват много такива наемни убийци като този, който се беше преоблякъл като шофьор — изрече Дру с възмущение. — Нямат чувство за чест като японците. Страхливци. Жалки крадци, които нямат достойнство да се изправят лице в лице срещу врага. Майки, бащи, деца — изобщо не ги интересува кого ще убият, колко мъка и болка ще причинят. Всяка вечер плачех и докато се мъчех да заспя, си повтарях един оброк — той стисна зъби. — Дори и никога да не се докопам до мъжа, който уби родителите ми, за да го накажа, както заслужава, ще наказвам такива убийци като него. Казвах си, че ще се разправя веднъж завинаги с всички тях.

— Бил си… на колко, на десет ли каза? — запита с изненада Арлийн. — И си взел такова сериозно решение? И го изпълняваше?