Братството на камъка

— Не — усети кисел вкус в устата си. — Поне доколкото знам. Изглеждаше в отлично здраве, когато взе автобуса тази сутрин. Защо? Да не се е оплаквал от стомах?

— Ами затова ви се обаждам. Тук никой не го е виждал, за да може да го попита.

Вътрешно си въздъхна.

— Предположих, че сте го оставили вкъщи и сте забравили да ни уведомите. Много често се случва. Но тъй като съм в течение на ситуацията около племенника ви реших, че няма нищо лошо в това да се обадя да разбера какво става. Ако разбирате за какво става дума.

— Ако разбирам?

— Ами, не мисля, че му се е случило нещо лошо, макар че човек никога не знае. Но и вчера го нямаше.

Застанал до полицая, Дру гледаше втренчено пътеката пред къщата.

Остъклената врата се отвори с трясък. Той погледна нагоре и видя чичо си да излиза ядосан.

— Откога вечеряхме. Знаеш ли как се притеснихме за теб, Андрю? Къде, за бога, беше?

— На гробището — отговори полицаят.

— Какво?

— В Плезънт Вю, на десет мили северно оттук.

— Да, господине, знам къде е.

— Наскоро някакви вандали бяха вилнели там. Пубертети. Тъпкали и събаряли паметните плочи и неща от тоя род. Не мога да си обясня как могат да се забавляват по този начин. Но, както и да е, директорът на гробищата ме помоли да наглеждам района, така че наминавах оттам при обиколките си. Вчера видях този младеж втренчен в някакви гробове. Нямах време да му обърна внимание много-много, защото ме повикаха по радиостанцията във връзка с някакъв обир, който се извършваше в момента и трябваше да преследвам престъпниците до един магазин за спиртни напитки. Тази сутрин отново минах през гробището и същият младеж пак си стоеше там. „Я чакай да видя“ — си помислих и спрях. — Младежът май не е много приказлив, нали?

— Факт — отговори леля му.

— Не ми обърна никакво внимание, дори когато се приближих до него. Продължаваше да се взира в гробовете. Заобиколих го, застанах зад него и видях, че фамилиите и на двата гроба са еднакви.

— Маклейн — промълви чичо му.

— Точно така. Мъж и жена.

— Робърт и Сюзан.

— Да. Попитах го какво прави там. Всичко, което каза, бе: „Говоря на мама и тате.“

— О, боже.

— След това си избърса очите, но с изненада забелязах, че не бяха насълзени. Помислих си, че може би не е сам. Огледах се, но не видях никого наоколо. Както знаете, повечето деца се впечатляват от униформата ми. Но не и той. Продължаваше да гледа втренчено гробовете. Не ми отговори нито как се казва, нито къде живее. Беше съвсем непроницаем. Питах се защо не е на училище. Като не можах да направя нищо друго, заведох го в полицейското.

— Добре сте направили — каза чичото на Дру.

— Купих му и шоколад, но той продължаваше да мълчи. Нямаше карта за самоличност у себе си и затова започнах да звъня по телефона на всички с фамилия Маклейн по указателя. Казвате, че сте негови попечители.

— Казал ви е истината. Родителите му са погребани там.

— Наистина ми е жал за него.

— Да — заговори чичо му. — Дълга и тъжна история. Ето, вземете парите за шоколада.

— Не, аз черпя. Но той е такова упорито малко момче. Не го и погледна дори.

— Прав сте — отвърна чичо му. — Доста упорито малко момче.

Госпожа Кавендиш свали показалката, с която сочеше някакви задачи на дъската.

— Зададох ти въпрос, Андрю.

Децата се захилиха.

— Андрю — госпожа Кавендиш мина покрай редиците от чинове и спря почти в края. Дру се беше захлупил върху чина си с глава върху ръцете и спеше. Тя се надвеси над него и повтори високо:

— Андрю!

Той измърмори нещо в съня си. Раздруса го за рамото, после още веднъж.

— Андрю! — изрева тя.

Той се изправи като стрела назад, премигвайки с недоумение.

— Зададох ти въпрос.

— Извинете, госпожо Кавендиш — Дру разтърси глава, за да се ободри. — Като че ли не съм ви чул.

— Разбира се, че не си. А и как ще си, като беше заспал.

Децата се бяха обърнали да видят какво ще стане. Госпожа Кавендиш ги погледна гневно и те веднага се извърнаха напред. Само по зачервените им вратове личеше, че с мъка се удържат да не се разсмеят.

— Това не ти е за пръв път. Толкова ли те отегчавам, че чак да те приспивам?

— Не, госпожо Кавендиш.

— Тогава, изглежда, от математиката ти се доспива.

— Не, госпожо Кавендиш.

— Ами какво?

Дру не отговори.

— Е, млади момко, ще спиш в нечий друг час. Отсега нататък ще седиш най-отпред, точно пред мен. Стани.

Тя го съпроводи до първия чин и го накара да си смени мястото с друг ученик.

— А сега, господинчо, ако се изкушиш отново да ми демонстрираш колко ти е скучно в моите часове, няма да ми се налага да се протягам много, като заспиш — тя вдигна показалката и удари с нея по чина, — за да те събудя.

От всички ученици само Дру не беше помръднал през цялото време.

Четири часа сутринта. Хладният октомврийски вятър щипеше бузите на Дру, застанал до полицая пред тяхната къща.

— Не ми е приятно да ви будя толкова рано, но предположих, че сигурно сте полудели от безпокойство.

През отворената входна врата се процеждаше светлина. Лелята на Дру загърна пеньоара си. Зад нея надничаше изнервен чичо му, като гледаше потъналите в мрак къщи. Надяваше се, че съседите няма да забележат полицейската кола, паркирана отпред.