Братството на камъка

— По-добре да влезем вътре.

— Разбирам — полицаят последва Дру вътре и затвори вратата. — Сигурен съм, че не сте чакали такива гости. Ще остана тук в хола.

— Но къде го намерихте?

— На гробището — отговори полицаят.

Чичото на Дру премигна изненадано.

— Дори не сме разбрали, че е излязъл.

Лелята на Дру докосна с трепереща ръка нощната си шапка.

— Сложих го да спи веднага след вечеря. Преди ние да си легнем проверих дали е заспал.

— Явно се е измъкнал след това. Велосипедът му е отзад в багажника на колата ми.

— Карал е десет мили? — чичо му се облегна на стената. — Нощем? И в този студ? Трябва да е съвсем…

— Уморен — довърши леля му и погледна мъжа си. — О, боже, ако съм предполагала, че… — тя потрепери и се втренчи в Дру. — Това ли правиш нощем? Затова ли си толкова уморен в училище?

— Този път успях да го накарам да проговори. Не каза много, но достатъчно, колкото да получа представа за някои неща. Разбирам, че е ходил там през нощта и… може би трябва сам той да ви каже. Хайде, Дру. Защо ходеше там с колелото? Нямам предвид това, че си бил при родителите си. И през деня можеш да го правиш. Защо точно нощем?

Дру гледаше ту към полицая, ту към леля си и чичо си. Наведе очи към пода.

— Хайде, Дру. Повтори това, което ми каза.

Леля му и чичо му го гледаха строго.

— Вандалите — продума Дру.

— Вандали ли? — учудено се спогледаха те.

Дру кимна.

— Пак си е глътнал езика — каза полицаят. — Затова аз ще ви доразкажа. Предишният път, когато го доведох, споменах за пубертетите, които вандалстват из гробищата.

— Спомням си — каза чичо му.

— Очевидно това го е впечатлило. Отначало не е знаел какво точно означава „вандали“ и е потърсил думата в речника. Не знам какво е прочел там, но много го е разстроило.

— Но това не обяснява защо се е измъквал нощем, за да ходи тайно на гробищата — каза леля му.

— Напротив, всичко си идва на мястото, ако се замислите малко. Той всъщност — Дру се въртеше неспокойно, а те го зяпаха — е пазел гробовете на родителите си.

Беше ясна и студена неделна сутрин. Няколко съседски деца играеха футбол, а Дру седеше сам на една люлка в най-отдалечения край на площадката.

Зад гърба му се появи някой, чиято сянка видя пред себе си. Обърна се. Отначало слънцето му попречи да види добре лицето на високия мъж с палто. Но очите му бързо се нагодиха към блясъка на слънцето и той се засмя възбудено.

— Чичо Рей!

Всъщност мъжът не му беше роднина, но Дру го наричаше така по стар навик.

— Чичо Рей!

Дру го прегърна през кръста, като се притисна в меката кафява материя на палтото му.

Мъжът се засмя, вдигна Дру и го завъртя около себе си.

— Радвам се да те видя, спортисте. Как се отнасят с теб?

Дру беше толкова доволен от срещата, че не обърна внимание на въпроса. Мъжът продължаваше да се смее. Дру също, като се опияняваше от въртенето.

Мъжът го пусна на земята и усмихвайки се, се наведе, за да го погледне в лицето.

— Изненадан ли си?

— И как още!

— В Бостън съм по работа и си казах: „Така и така съм тук, ще трябва да навестя моя приятел Дру.“

Чичо Рей игриво разроши косата му.

— Добре направих, а? Като те видях на тази люлка, ми се стори така унил.

Дру трябваше да признае, че беше точно така.

— Струваш ми се угрижен, а, спортисте?

— Има такова нещо.

— Няма ли да споделиш с мен?

Дру ровеше с маратонките си в пожълтялата трева.

— Дребна работа.

— Май подочух нещичко. Отбих се у вас. Леля ти ми каза къде ходиш в последно време — Рей спря за момент. — Каза ми и за проблемите ти в училище — той прехапа устни. — И други неща. Чувам, че и с братовчед си не се разбираш и се биете.

— Той не ме харесва.

— Сигурен ли си?

— Не може да се примири, че и аз живея тук. Все ми играе номера, крие ми домашните или ме обвинява в неща, които не съм извършил.

— Разбирам. И ти не му оставаш длъжен, нали?

— Ожули ми кокалчетата — захили се Дру, като показа дясната си ръка.

— Едно на едно сте. У тях видях насиненото му око.

Мъжът беше на години колкото бащата на Дру. Кой знае защо му хрумна, че сигурно е на тридесет и пет. Имаше руса коса, сресана прилежно, изразителни сини очи и дълго красиво лице, със силно подчертана челюст. Приятният мирис на одеколона му за след бръснене се хареса на Дру.

— Да, големи главоболия — каза Рей. — Въпросът е как да ти помогнем? Да се поразходим ли, спортисте?

Дру слушаше от хола разговора на възрастните в дневната с разтуптяно сърце. Говореха за него.

— Знаете, че бяхме много близки с баща му — казваше Рей. Мекият му глас се носеше из хола. — Познавах го от години. Заедно учихме в Йейл. Заедно карахме стаж в Държавния департамент. И двамата бяхме изпратени в Япония.

— Били сте на работа в посолството, когато родителите му бяха убити?