Братството на камъка

— Не, когато започнаха демонстрациите, вече ме бяха преместили в Хонконг. Като чух какво се е случило, не можах да повярвам, че някой може да извърши такова ужасно нещо. По това време бях ангажиран с някакъв спешен дипломатически случай и не успях да отида дори на погребението. Всъщност този ангажимент беше толкова сериозен, че се освободих едва миналата седмица. Разбирате, че не е редно да ви обяснявам с какво точно се занимавах. Но ми се искаше да дойда тук в Бостън при първа възможност, за да изразя съболезнованията си и поне да видя къде са погребани. Трудно е да намеря думи. Той, разбира се, ви е брат, господин Маклейн, но надявам се да не ме разберете погрешно, ако ви кажа, че… аз го чувствах като брат. Както вече споменах, бяхме много близки.

— Разбирам — каза чичо му. — Познавали сте го вероятно по-добре и от мен. През последните пет години не бяхме заедно, а и преди това не се разбирахме много.

— А момчето?

— Виждал съм го не повече от три-четири пъти. Брат ми и аз бяхме единствените деца в семейството. Родителите ни починаха преди няколко години. Затова съвсем естествено той ме повика да ми съобщи, че е направил ново завещание и ме попита дали ще се грижа за Дру, ако се случи нещо с него и Сюзан.

— Вие, разбира се, се съгласихте?

— Нямаше кого другиго да помоли, нали разбирате? Но не съм и предполагал, че ще дойде време да изпълня обещанието си.

— Нека да поговорим за това. Винаги съм харесвал Андрю. Чувствам се като негов чичо. Отново ви моля да не се обиждате. Не искам да изглеждам нахален. Но с жена ми нямаме деца. Като че ли не можем да имаме. Но както и да е. Като си мисля за трудностите, които имате с него…

— Трудности ли? Много меко казано.

— Питах се дали ще искате да ни прехвърлите попечителството над него?

— Попечителството? Сериозно ли говорите?

— Това би решило няколко въпроса за мен. Чувствата, които изпитвах към приятеля си. Това, че съм привързан към момчето. С жена ми вече бяхме решили да си осиновим дете. А като добавите и вашите проблеми с Дру.

— Какво ви кара да мислите, че ще се справите с момчето по-добре от нас? — запита с нотка на съмнение чичо му.

— Не съм сигурен, че ще се справя. Но искам да опитам.

— А ако нищо не излезе?

— Няма да ви го подхвърля отново, ако това имате предвид. Ще бъда обвързан от нашето споразумение. Ако имате някакви съмнения, ако искате да се върне при вас, можем да измислим компромисен вариант. Момчето би могло да прекара с нас около месец, а след това бихме могли отново да поговорим. Вие ще диктувате положението.

— Не знам какво да ви отговоря. Къде ще го заведете?

— В Хонконг. Половината от живота си Дру е прекарал на Изток. Разбира се, Хонконг не е Япония. Но той ще се чувства повече у дома си, ако се върне в Далечния изток.

— Трудно ми е… — въздъхна чичото на Дру. — Предложението ви наистина ме съблазнява. Признавам си, че вече щях да полудея. Но може да възникне проблем, ако момчето не иска да дойде?

— Веднага можем да го попитаме.

Като се криеше все още в хола, с разтуптяно сърце, Дру тихо извика: „Да!“

От студения вятър очите на Дру се насълзиха, но причината можеше да бъде и друга — беше застанал пред гробовете на родителите си.

Чичо Рей вдигна яката на палтото си и пъхна ръце в джобовете, въпреки че беше с ръкавици.

— И на мен ми липсват, спортисте.

Вятърът рошеше пясъчнорусата му коса.

— Може би аз…

— Да, кажи — чичо Рей постави ръка на рамото му.

— …все пак трябваше да донеса цветя.

— В такъв лош ден? Нямаше да издържат дълго. По-добре направихме, като ги оставихме да поживеят още малко в цветарския магазин.

Дру се съгласи. Защо и цветята да умират? Само хората, които бяха убили родителите му, трябваше да умрат.

— Та, как смяташ? — попита Рей. — Знам, че искаш да постоим още, но вече цял час, откакто сме тук. Трябва да хванем самолета в пет часа. Пък и не заминаваме завинаги. Все някой ден ще можеш да се върнеш.

— Тръгваме. Само, че…

— Трудно ти е да ги оставиш и да заминеш? Нали имаме техни снимки. Ще можеш да си спомняш за тях дори и когато си далеч оттук. Така или иначе не върви да се настаниш на лагер в гробището, нали?

— Май, че не.

Очите му се премрежиха и залютяха, но този път със сигурност не от студа. С усилие си поемаше въздух.

Като четеше сухото кратко описание на живота си в досието, Дру си припомняше и преживяваше вълненията на детските си години. Ето го отново като дете — заедно с чичо Рей отиват към колата, която ще ги откара до летището. Спомни си как погледна назад към гробовете на родителите си със свито от мъка сърце.

Дру знаеше, че свещеникът точно това искаше — да го накара да разкаже за този период, затова продължи. Имаше нужда да излее мъката си.

— По-късно, когато се случеше да имам работа в Бостън, винаги ходех на гробищата. Отидох там и преди да стана картузианец. Миналата седмица не ми се удаде случай да ги посетя.

— Много разумно си постъпил — каза отец Станислав. — Който е искал смъртта ти, със сигурност е поставил гробовете под наблюдение, също както е поставил под наблюдение и Арлийн, ако случайно се появиш отнякъде.