Братството на камъка

— Един студент може да запази анонимност. Само трябва да избереш едно по-голямо учебно заведение. Аз лично предпочитах да е от „Голямата десятка“. Градът да бъде от тези, в които студентите са повече на брой от местното население. Студентите идват и си заминават, така че ако бях в някой град и останех там година-две, после в друг, в трети, както правят мнозина, нямаше да събуждам подозрения. Посещавах само лекции, на които присъстваха много студенти, като никога не сядах на едно и също място. Така че ако лекторът не водеше списък на отсъстващите, а аз специално ги подбирах и по този признак, изобщо не привличах внимание, когато ми се наложеше да изчезна за няколко дни. Винаги съм се чувствал най-добре сам, затова не ми беше трудно да не се сприятелявам с останалите студенти. А приятелите, които все пак имах, бяха професионалисти, като Арлийн и Джейк — той й се усмихна. — Това беше всичко, от което се нуждаех. Ходех им на гости във ваканциите между семестрите и в края на учебната година. В училище не изпъквах с нищо. Единственият риск, който поемах, беше, че всяка сутрин спортувах в местния салон, за да се поддържам във форма. Освен това всеки ден в един обядвах в една претъпкана закусвалня, посещавах една книжарница в четири, а в седем пазарувах в близката бакалия.

— С каква цел? Защо ти беше да ходиш на точно определени места в точно определено време?

— Наложително беше. Времето беше избрано произволно, а самите места не бяха от значение. Можех да заменя книжарницата с театър, а магазина с посещение на библиотека. Важен беше установеният ред, за да могат куриерите да имат няколко възможности да се свържат с мен, при това незабелязано. В закусвалнята, например, някой можеше да седне до мен и да остави четвърт канадски долар като бакшиш на сервитьорката. В бакалията някоя жена можеше да попита дали имат мексиканска бира — това щеше да бъде сигнал за мен, че трябва да си отида веднага в квартирата. Ако намерех кърпа за бърсане на чинии върху умивалника, това означаваше, че трябва да погледна в куфара под леглото си. Там щях да намеря всичко необходимо за предстоящата ми задача — самолетни билети, паспорт под чуждо име, различна валута, адрес в някой град по света.

— А оръжие? — запита отец Станислав.

— Не, никога — натъртено отговори Дру. — Даваха ми ги свръзките чак на адреса. Някой, който приличаше на мен, ме заместваше, докато отсъствах, като се придържаше към установения ред. Не беше трудно. Никой всъщност не ме познаваше отблизо. Бяха ме виждали да се появявам, но все от разстояние. Бях почти част от заобикалящата ги действителност. Нито студентите, нито местните жители ме знаеха. Ето така, ако някой повтаряше моите действия, смесвайки се с тълпата, имах алиби в случай на провал.

Отец Станислав ахна.

— Какво има? — запита Дру.

— Продължавай. Казваш ми повече, отколкото предполагаш.

Дру кимна на Арлийн.

— Разбираш ли какво иска да каже?

— Мозайката се попълва — отговори тя тихо. — Съгласна съм. Продължавай. Разкажи за задачата.

— Получих инструкции да замина за Франция, но не директно, а през Лондон, където моят двойник щеше да ме замести — Дру дълбоко си пое въздух. — Щеше да посети няколко от известните градове, свързани с английската литература — Стратфорд, Кентърбъри — нещо, което представляваше интерес за един завършващ тази дисциплина студент. Тъй като вече съм бил по тези места, нямаше да ми е трудно да разкажа за престоя си в Англия, ако се наложеше. Докато някой друг осигуряваше алибито ми, аз отлетях за Париж под друго име и получих точни указания. Прелитайки над Гренобъл, научих, че близо до този град в Алпите има манастир.

— Разбира се — каза свещеникът. — Картузиански. Ла Гранд Шартрьоз.

— Казаха ми, че някакъв човек ще го посети. Описаха ми колата му, съобщиха ми и регистрационния номер. Аз трябваше да го убия — Дру прехапа устни. — Били ли сте някога в Ла Гранд Шартрьоз?

Отец Станислав кимна с глава.