Братството на камъка

— На много уединено място е. Монасите основали манастира през средните векове, като внимателно са подбрали местоположението му. Мислели, че светът върви към гибел, както и до ден днешен постоянно ни се струва. Искали да избягат от корупцията в обществото, затова от равнините стигнали чак в Алпите, където построили първоначалния манастир. Папата се противопоставил. Какъв бил смисълът да си свещеник в средните векове, ако живееш в усамотение? Изглежда, че Господ бил на страната на папата, защото изпратил една лавина върху манастира и го разрушил. Но монасите се оказали упорити. Те само го преместили по-долу на безопасно място, защитено от лавини, но отново изолирано от света. С течение на времето бил построен великолепен манастир. Напомня ми средновековен замък — твърдина на Бога. Когато орденът се разпространил в Англия, монасите били преследвани жестоко и измъчвани от Хенри VIII. Той искал развод, но папата му отказал, затова основал своя църква, провъзгласил себе си за неин водач и издал декрет, че разводът, за който мечтаел, бил в угода на бога. Картузианците се противопоставили, за което Хенри ги наказал със смърт по най-жестокия начин, който му дошъл наум. Те били бесени, рязани на парчета, но без да бъдат умъртвявани, като ги оставяли да гледат как кучетата изяждат вътрешностите им. Изрязвали дупки в телата им и изливали разтопен метал в тях. Влачели, рязали, сварявали, а накрая захвърляли в ями телата им.

— Толкова живо ни го описваш — каза отец Станислав, но гласът му беше спокоен. — Какво се случи в Шартрьоз?

Дру започна да се поти. Не можеше да се пребори с вълнението си.

— Задачата ми беше да заредя експлозиви на пътя, който се виеше нагоре към манастира. Мястото беше внимателно подбрано — една скала малко по-встрани от пътя. Експлозивите трябваше да се сложат на стръмния склон от едната страна, а аз трябваше да изчакам на отсрещния. Заредих ги през нощта, а половината от следващия ден ми отиде в изкачване и спускане през дефилетата, за да стигна до моето място, без да ме види някой. Всичко беше покрито с дебел сняг. На няколко мили оттам бих могъл да карам ски. Ех, ако бях отишъл за това! А аз трябваше да се провирам между храстите, ботушите ми затъваха в снега, екипът ми не беше достатъчно топъл за сезона. Изучавах виещия се път и гледах как парата, която излизаше от устата ми, замръзва.

Колата, която чаках, скоро се появи, пъплейки към манастира. Хората просто си бяха излезли на разходка. Разглеждаха местните забележителности. Никой нямаше да им позволи да влязат в самата обител, разбира се, нито да видят монасите-отшелници. Но можеха да си обикалят из района, да се разходят из главния двор, дори да направят някакво щедро дарение и да им дадат да опитат от известния ликьор „Шартрьоз“ в знак на благодарност.

Дру отново потръпна при спомена за онези дни. Чу скърцането на снега под ботушите си, припомни си каква тишина и неподвижност цареше в онези ужасни планини, създаващи чувство за клаустрофобия.

Отвори очи и изведнъж се върна към действителността, към стаята в мотела, Арлийн и свещеника.

— Бях заредил експлозивите по-встрани от пътя. Взривът щеше да запрати колата към скалата. Колата щеше да се разбие върху нея и да избухне в пламъци. Това беше планът за действие. Някой от хората на „Скалпел“ изглежда дълго и внимателно го е обмислял. Дадоха ми и апарат. През обектива трябваше да следя завоя на пътя, който се виеше нагоре в планината. Щом се появеше колата, която чаках, трябваше да погледна регистрационния номер, за да съм съвсем сигурен, че е точно тя и да започна да снимам.

— Само толкова? Да снимаш? — отец Станислав стана и започна да се разхожда из стаята.

— Не съвсем. Натискането на бутона за снимане означаваше и задействане на експлозива. Апаратът беше автоматичен, което позволяваше да се снима непрекъснато, докато човек натиска бутона. Щрак, щрак, шрак. Бомбата избухна. Колата изхвърча настрани, към мен. Резервоарът избухна в пламъци. Продължавах да снимам. Виждах всичко в обектива. Точно преди колата да се прекатури по скалата, една врата отзад се отвори и…

— И? — Арлийн го гледаше напрегнато.

— Господ ми даде знак. Той ми изпрати послание — Дру повиши глас.

— Какво? — извика отец Станислав дрезгаво. — Не говориш сериозно.

— Но Той ми даде знак — Дру изведнъж заговори със спокоен глас. — Вярвате във внезапната светлина, ослепила Савел на път за Дамаск, който паднал от коня си, нали? Савел, грешникът, който изведнъж разбрал, че Господ му дава знак и от този момент променил живота си като станал негов последовател. Е, да кажем, че това беше моят лъч светлина. Божествен знак. Бих го нарекъл чудо, но чудо предполага да се чувстваш добре, а това… От колата изпадна едно дете. Момче. Често разглеждах онези снимки. Момченцето беше…

— Какво? — гласът беше на Арлийн.

— …същото като мен.

Тя го загледа втренчено.

— Забеляза някаква прилика — същия тен, ръст. Момченцата на една и съща възраст доста си приличат.