Братството на камъка

— Това си беше моя собствена религия. Справедливостта, която Господ разгневен раздава в Стария завет. Но планът му за мен е бил малко по-различен. Почел ме е повече дори от Савел, хвърлен от коня от внезапното сияние. Господ ми изпрати не един, а два знака. Наистина е много щедър. Всичко, което ви описах, се случи в рамките на около десетина секунди, въпреки че ми се стори цяла вечност. Взривът отекваше в планината, ехото му вече заглъхваше, когато чух нещо друго — писъкът на момчето отсреща в дефилето. То закри лицето си с ръце, като се опитваше да скрие от погледа си това, което току-що беше видяло — родителите си в пламъци. Продължаваше да пищи, скрило лице в шепите си.

След това дойде третият знак от Бога. Това, че бях видял себе си, че бях направил пълен кръг и бях убил родителите си, за които трябваше да отмъщавам, не беше достатъчно. Взривът заглъхваше, писъците на момчето се превръщаха в сподавени ридания, отново настъпваше тишина, когато изведнъж дочух песнопения. По-късно разбрах всичко. Беше шести януари — Богоявление — денят, в който Христос се явил на влъхвите и това спасило живота му. Защото мъдреците от Изтока, дошли да видят детето Исус, били озарени от някакво прозрение и не се върнали при Ирод, за да му съобщят къде е Христос, въпреки обещанието си. Това божие просветление, струва ми се, е причина Църквата да празнува Богоявление като голям празник. Не защото мъдрите мъже видели детето Исус, а защото (по някакъв начин те приличали на двойни агенти) най-накрая направили своя избор на коя страна да застанат. Точно както и аз направих своя избор в онзи ден.

Монасите трябва да бяха на специална тържествена служба в чест на магите и на този съдбоносен за живота на Христос ден. Аз чувах песнопенията им, които достигаха до мен от манастирския параклис горе в планината. С тези химни те честваха празника. Песента се носеше надолу през пропастите, покрай върховете, като заглушаваше ехото от експлозията и писъците. Химнът възхваляваше Божията воля, Неговата неизтощима сила да се грижи за всичко, Неговия всеобхватен план. Долавяха се не толкова думите, колкото звукът на тайнствените гласове на тези отшелници, които бяха избягали от фалша на нашия свят.

Краката ми се подкосиха. Не усетих кога съм коленичил, втренчен в момчето отвъд дефилето. То се опитваше да се спусне по скалата надолу, за да открие родителите си. Изпитвах желание да се изправя иззад храста, зад който се бях скрил, и да му изкрещя да не прави това, защото ще падне и ще се пребие. Исках да извикам още: „Пораствай по-бързо! Издири човека, който уби родителите ти! Който уби и моите! Започни да ме преследваш!“ Тогава почувствах нужда от някаква вяра. Другият изход беше… да се самоубия — Дру спря изтощен.

Арлийн гледаше измъченото му лице и нежно го прегърна.

— Какво стана след това? — запита отец Станислав.

— Бродих цели три дни из планината. Времето има лечебен ефект, не мислиш ли? Не осъзнавах какво правя. По-късно с изненада констатирах, че не бях изпуснал апарата. Не си спомням нито къде бях спал, нито с какво се бях хранил. Валеше сняг през цялото време. Сигурен съм, че властите бяха претърсвали околността, но снежната буря беше заличила следите ми. Щастливо съвпадение или друг знак от Бога? Не знам как и накъде се бях придвижвал. Следващата картина, която ясно съм запомнил, е едно селце ниско долу в планината, от комините на къщите излизаше дим, деца се пързаляха с кънки на някакво заледено езерце, шейни, теглени от конски впрягове, весело звъняха по пътя. Като на картичка… По-късно открих, че съм изминал цели сто километра, затова и местната полиция не ме беше заподозряла в убийствата под Ла Гранд Шартрьоз. Припаднал съм пред някаква хижа. Една възрастна жена ме е прибрала вътре. Тя ме хранеше със супа, хляб и най-вкусните пасти, които някога съм ял.

— Три дни ли? — запита Арлийн. — Толкова дълго си бродил из планината? Но…

Отец Станислав допълни мисълта й:

— Наредено ти е било да изпълниш две задачи за четиридесет и осем часа. Срокът за втората междувременно е изтекъл.