Братството на камъка

— Уби ли те? — Тя пребледня и отметна назад глава, като че ли някой я удари. — И си бил в манастир? За какво говориш? Как така Джейк те е убил?

— Нямам време да ти обясня. Не и сега. Ти сигурно ще имаш много въпроси. А след това и още.

— Но…

— Не, моля те — настоя той. — Онези мъже долу ще станат подозрителни. Те искат да знаят какво правиш тук. Беше скрита от очите им доста време.

Тя като че ли се колебаеше.

— Обещавам ти. По-късно — повтори Дру.

Арлийн кимна с глава и погледна храстите, които я криеха от преследвачите. Неочаквано разкопча колана си и дръпна ципа на панталона си.

Той не можа да скрие изненадата си.

— Но какво правиш?

— Нали ти каза, че ония искат да знаят какво правя тук.

Изненадата му се смени с одобрение, а после и с възхищение.

— Умно.

— Но ще ми помогнеш да намеря Джейк. Ще бъдеш заедно с мен, нали?

— Аз трябва да намеря Джейк. От това, което току-що ми каза, съм сигурен, че той знае, че те са по петите ми. Ще изчакаме да се стъмни и ще напуснем това място заедно. Когато сме някъде в безопасност, ще отговоря на всичките ти въпроси. И може би там някъде — между това, което аз знам и ти знаеш, ще открием истината и къде е Джейк.

Тя го загледа усмихната. В очите й имаше обич.

— Колко време мина! Непрекъснато се чудех какво ли стана с теб! — Вдигна извинително ръка. — Извинявай за чука.

— Няма значение, забрави — възвръщащото се чувство за близост го притесни отново. — Знам, че ако наистина искаше да ме убиеш, щеше да го направиш.

— И аз мисля същото. Ти също можеше да ме убиеш. Не мога да ти кажа колко съм щастлива да те видя отново. Да знаеш колко ми липсваше!

— Ти също ми липсваше — той се почувства изчерпан, разкъсан. Любовта му към нея го теглеше на една страна, а обетът му към ордена на друга. Тази борба се усили, когато тя се наведе към него и го целуна по устните. Той почувства дъха й. Толкова искаше да отвърне на целувката, да я притисне до себе си, да почувства тялото й! Постепенно желанието му мина. Това, което чувстваше сега, не беше похот, нито страст. Той не искаше да прави любов с нея. Искаше да й покаже, че я обича. Нима това можеше да бъде грях! Притисна я силно.

— Онези мъже, там долу…

— Знам — отвърна тя. — Най-добре да не се разсейваме.

Много сериозна, Арлийн стана и излезе от храстите, вдигайки ципа на панталона си.

Все още усещайки устните й върху своите, Дру я наблюдаваше от укритието си. Страхуваше се за нея. Тя закопча колана си и седна на ръба на скалата. Движенията й бяха уверени. Създаваше впечатление, че се е скрила в храстите наистина за някои естествени нужди. На тяхно място, помисли си Дру, щях да й повярвам.

Арлийн хапна нещо. Пи повече вода и легна по гръб на скалата, сякаш да си почине преди слизането. През храстите той видя, че тя затвори очите си. За съвсем кратко време остана неподвижна, само гърдите й се вдигаха и спускаха. Дали беше заспала или не, не се знаеше, но преследвачите щяха да останат с това впечатление.

Дру огледа внимателно гората, но не видя нищо, което да му подскаже, че са тук. Или бяха изключително добри, или изобщо ги нямаше. Нима беше някаква шега! — помисли си той. — Да минем през всички тези неприятности за нищо!

След залез слънце Дру избра най-добрата опора на задната страна на Рога — един голям валчест камък, който стоеше стабилно.

Арлийн мина през храстите и клекна до него.

— Намери ли удобно място?

— Ето тук — той взе ръката й и я постави върху скалата, която бе избрал.

— Опита ли я?

— Ще издържи. С повече късмет.

— Късмет ли? О, боже! — Но тя знаеше, че Дру се шегува.

— Най-добре да започваме — тя бръкна в раницата си и извади найлоновата примка.

— Ще ми трябва допълнително оборудване. Имам само въже и примка.

— Не е в твой стил да дойдеш неекипиран! — Този път тя се шегуваше.

— Добре де, имам малък проблем. Временно съм закъсал с мангизите.

Така както си говореха, макар и съвсем тихо, Дру почувства, колко му е приятно с нея. Той нави найлоновото въже около рамото си. Арлийн закачи една метална скоба на примката. Завърза здраво края на въжето си и го прекара през скобата. Дру знаеше, че най-простият начин бе да се прикрепят въжето и примката, но и двете бяха найлонови и нямаха добро сцепление. Ако се търкаха директно едно в друго, тежестта на катерача много бързо щеше да ги изтърка и скъса. А така металната скоба действаше като буфер и намаляваше топлината от търкането.

Бяха напълно готови. Арлийн завърза примката около краката и кръста си по начин, който напомняше бебешка пелена. Дру направи същото с оборудване от нейната раница. Когато нощта ги скри напълно, той вече не можеше да я види. Почувства как любовта му към нея се разгаря.

— Ще взема раницата и тръгвам първа — прошепна тя. — Двадесетина метра по-надолу има издатина. Ще забия клин. И още един малко по-надолу. Три отделни двойни въжета, за да стигнем до дъното.

— Знам.

— Значи още си спомняш как се правеше това?

— Имах добър учител.

— Ласкател!