Братството на камъка

Дру се реши на това, защото беше убеден, че дори и за малко ще може да говори с нея насаме, невидим, тук горе. След малко видя Арлийн да излиза от гората. Усещаше пулса си в слепоочието. Пое си дълбоко въздух, за да успокои разтуптяното си сърце. Тя изглеждаше толкова дребна тук отгоре. Арлийн се спря, за да огледа Рога. После нагази високата трева на поляната. Носеше навито на рамото си въже. Дру забеляза, че раницата й беше доста пълна. Дрехите й бяха свободни — груби вълнени панталони и риза, яке в цвят каки с много джобове. Въпреки аскетичната безформеност на това облекло, човек не можеше да не забележи, че това е жена. Кестенявата й коса бе прибрана под сива плетена шапка. Откриваше се едно много чувствено местенце на врата й. И макар че беше обута с тежки катерачески обувки, походката й си оставаше спортно грациозна. Паметта услужливо му поднесе чувствени спомени. Дру затвори очи, за да ги прогони.

Първо се появи едната ръка. След това другата. Той видя сивата плетена шапка. И лицето й, напрегнато от усилието, обляно в пот. Дишаше тежко.

Дру я наблюдаваше от храстите, без тя да може да го забележи. Арлийн се повдигна, застана на колене на края на скалата и се обърна по гръб. Дишаше учестено. Погледна към облачното небе, после посегна към манерката на колана си и отпи няколко малки глътки. Когато дишането й се нормализира, Арлийн избърса челото си с ръкава на якето и бавно се надигна. Беше с гръб към него, загледана в есенния пейзаж под себе си. Свали шапката, тръсна глава да освободи косата си и прокара пръсти през нея. Дори след това изморително изкачване Арлийн седеше изправена като манекенка.

Дру погледна надолу към гъстата гора, но все още не се виждаше никой от преследвачите. Той се надяваше, че тя ще стане и ще се разтъпчи наоколо, но Арлийн продължаваше да седи и да гледа надолу.

Накрая той реши да не губи повече време. Реши се на това, разчитайки на нейната дисциплина.

— Арлийн, аз съм, Дру.

Той шептеше, но за нея прозвуча като вик.

— Не, не се обръщай.

Тръпка на напрежение и изненада разтърси тялото й. Но както и очакваше, тя успя да се овладее. Привикнала да запазва самообладание при неочаквана промяна на обстоятелствата, тя не реагира. Остана в същата поза, загледана към гората. На шията й туптеше една вена.

— Не говори — продължи той. — Ще ти обясня защо съм тук. Но не на открито. Следят те. Отдолу те наблюдават.

Тя отпи още една глътка от манерката.

Да, най-добрият си, Дру, каза си той.

— Стани и разкърши рамене, така че да изглежда естествено. Повърви малко. След като си вече тук, можеш да правиш каквото си искаш, нали. Тръгни към храстите. Но когато си извън полезрението им, седни и ще поговорим.

Тя отпи още вода и затвори капачката на манерката.

— Имам нужда от твоята помощ — добави той. — В голяма каша съм се забъркал.

Една минута по-късно, тя стана, сложи ръце в джобовете си, обърна се с гръб към гората и влезе бавно в гъсталака.

С цялата си душа той искаше да я прегърне, да почувства гърдите й, да целуне устните й. Господи! В него отново се надигна желанието. Какво му ставаше, дявол го взел! Беше дал обет!

Арлийн клекна в храстите до него все още с ръце в джобовете. Очите й го смутиха. В тях нямаше нито любопитство, нито радост от това, че го вижда. Напротив, изглеждаха дяволски спокойни. А усмивката й бе замръзнала на устните.

Пулсът му се ускори. Както клечеше, тя извади ръка от джоба си.

И изведнъж замахна с катераческия чук към слепоочието му.

Единият му край бе закривен, а другият назъбен. Дру чу изсвистяването му във въздуха и се дръпна назад, като избегна удара. Чукът мина съвсем близо пред очите му.

— Не! — Гласът му бе дрезгав. Тя замахна отново с чука, а той се претърколи в обратна посока. Страхът сви стомаха му. Арлийн бе достатъчно силна, а чукът достатъчно тежък, така че можеше да разбие най-малкото челюстта му.

Той се претърколи още веднъж, опита се да спечели предимство, да избегне удара.

— Арлийн, защо?

Чукът отново изсвистя във въздуха.

— В името на Бога!

Този път чукът уцели и раздра якето на рамото му.

Той я ритна, когато тя се опита да го удари между очите. Ботушът му докосна кръста й в точно определена точка. Тя извика. Той скочи, сграбчи ръката й в китката и я хвърли на земята. Притисна я с цялото си тяло, като държеше ръцете й неподвижни отстрани. Беше само на сантиметри от гнева в очите й.

Забързаното им дишане беше синхронно. Той усещаше аромата на косите й.

— Ти, долно, отвратително копеле! — прошепна тя.

Той се отдръпна.

Тя се загърчи под него, а очите й излъчваха омраза.

— Къде е Джейк?

Силите му изведнъж го напуснаха. В ума му изникнаха куп догадки.

— Джейк ли?

— Много добре чу, кучи сине! Къде е той? Ще те вземат дяволите, ако си го убил!

Арлийн се мяташе, опитвайки се да го удари с крак в слабините. Той я притисна с крак и се вгледа в очите й. Сетне поклати невярващо глава и се претърколи до нея, като гледаше невиждащо през храстите към небето.

Единственото, което можеше да направи, бе да я успокои, да й докаже, че е невинен. Или да капитулира.