Братството на камъка

— Кафе ли? Изкушен съм, но ме прави много нервен.

— Без кофеин?

Дру се зачуди за какво ли говори. Кафе без кофеин? Това пък какво беше!

— Не, благодаря. Бях в магазина отсреща и видях една жена да влиза тук. Добре сложена, спортен тип, кестенява коса, с раничка вместо чанта. Заприлича ми на една приятелка — Арлийн Хардести.

— Точно тя беше. Тя и брат й си купуват доста неща оттук.

— О, добрият стар Джейк. Но ми се струва, че я изпуснах.

— Преди десет минути си отиде.

Дру беше отчаян.

— Е, това е все едно да пропуснеш колчето! Не съм я виждал толкова време, че се чудя мога ли да й позвъня.

— Какво казахте за колчето? Да не би да сте катерач? — попита мъжът.

— Напоследък нямам много време, но някога много се катерех. С Джейк и Арлийн. Може би трябва да ги попитам няма ли да излизат скоро в планината.

— По-скоро отколкото си мислите. Най-добре веднага влезте във връзка с Арлийн. Тя затова беше тук. Смени изхабеното си оборудване. Тръгва утре. Всъщност ще й направите услуга, ако й се обадите и отидете с нея.

— Услуга ли?

— Каза ми, че отива сама. Не знам колко спазвате правилата, но дори и най-големите катерачи не бива да се катерят сами. Просто не трябва. Разбира се, тя знае какво прави, но ако недай си боже стане нещо? А и скалите, които ще изкачва, са доста опасни.

— Къде ще ходи?

— Рога на Сатаната в Пенсилвания.

— А, в Поконите.

— Знаете ли го?

— Бил съм там с Джейк и Арлийн няколко пъти. Арлийн обичаше да казва, че Рогът на Сатаната действа по-добре и от аспирин за главоболие. Винаги когато има проблеми, тя ходи да се катери там. Като терапия.

— Да, и аз съм го качвал, но повярвайте, причини ми доста главоболия. Щом сте бил там, знаете, че не е нещо, което трябва да се превзема сам. Оня проклет шист! Всеки път, когато забиех клина, започвах да се моля на Бога проклетата скала да издържи и да не се изплъзне изпод ръцете ми!

Дру се усмихна.

— На Бога ли! Познато ми е това чувство.

— Ами говорете с нея да се откаже! Или поне да отидете заедно!

— Няма да си простя, ако нещо й се случи — Дру се престори, че мисли. — Ама какво да му мисля, напоследък работих толкова много. Нуждая се от малко разтоварване. Добре, убедихте ме. Но ако ще се катеря утре, ще ми трябва малко оборудване. Моето е на вилата.

Очите на продавача заблестяха още повече. В края на работното време той едва ли очакваше още някой купувач.

— Да започнем с обувките.

Обвит от утринната мъгла, Дру се движеше бавно по склона. Краката му потъваха в слоя от нападали мокри листа. След като заобиколи два огромни камъка, Дру се озова пред едно поточе. Слънцето бавно се показваше зад хълма, гонеше мъглата и му даваше възможност да се ориентира по-добре. Той избра един клон, дълъг около три метра и дебел около двадесет и пет сантиметра и го прехвърли през поточето на двата бряга. С навито през рамо въже, Дру премина с разперени за баланс ръце. Клонът под него скърцаше.

От другата страна започна да се изкачва, ноздрите му се разшириха от лютата миризма на глината. Стигна върха. Трябваше му около половин час, за да мине четвърт миля през гъстата гора дотук. Мотоциклетът му бе скрит в храстите близо до пътя, водещ към паркинга, където катерачи и туристи обикновено започваха своите експедиции. В Ню Йорк той преспа в един приют, като помоли да измие чиниите в замяна на яденето и леглото. Сега, след два часа каране, Дру се наслаждаваше на физическото усилие, на облекчението, което мускулите му усещаха, на тишината, контрастираща с вибриращия шум на мотоциклета.

Мъглата полека-лека изчезваше под лъчите на слънцето. И той видя своята цел — един сив конус, наречен „Рогът на Сатаната“. От далечната страна около девет метра го деляха от най-близката скала, някога свързана с него чрез естествено каменно мостче, което се бе разрушило още през петдесетте години. Фактът, че Рогът се бе отделил от скалата, бе доказателство за това, колко крехка е тя тук. Като огледа изпопадалите парчета в основата на Рога, Дру реши, че някой ден и самият Рог ще се срути, така както и мостчето.

Засега обаче, той се издигаше внушително, примамващо, защитен от ерозията на вятъра благодарение на скалите наоколо.

Дру прекоси полянка с изсъхнала папрат и висока до коленете трева. Усети как влагата от мокрите им стебла прониква през панталоните му. Внимателно запристъпва по каменните отломки, като гледаше да не се търкулят под краката му и да си навехне глезена.

Тишината в подножието на върха бе зловеща. Скалите наоколо усилваха и множаха ехото от собствените му стъпки. Когато направи още една крачка, чу някакъв клон да се чупи зад него. Вцепени се и стисна маузера, за да се прицели. Но накъде? Трошенето продължи, идваше все по-наблизо.

Най-близкото укритие бе на около тридесет метра в гората, а и каква бе гаранцията, че храстите, които си бе харесал, вече не са заети?

Вдясно. Ето тук. Клонките се разтвориха. Храстите помръднаха. Той премигна изненадан.